Приятелството ми с покойния датира от много ранен период. Ние живеехме в провинцията, бяхме съседи и семействата ни дружаха. Еймиъс Крейл беше с около две години по-голям от мене. Като момчета играехме заедно през ваканциите, макар че не учехме в едно и също училище. От гледна точка на дългогодишното ми познанство с човека считам, че аз лично съм специално подготвен да дам показания относно неговия характер и възгледи върху живота. Веднага ще кажа също така, че за всеки, който добре познаваше Еймиъс Крейл, идеята за самоубийство беше абсурдна. Крейл никога не би отнел собствения си живот. Той прекалено много обичаше живота! Твърдението на защитата по време на процеса, че Крейл е бил обхванат от угризения на съвестта и е взел отрова в пристъп на разкаяние, е чист абсурд за всеки, който го познаваше. Бих казал, че Крейл имаше твърде малко съвест, и то съвсем не болезнена. При това той и жена му бяха в лоши отношения и мисля, че Еймиъс не би имал никакви скрупули да се раздели с нещо, което за него беше един съвсем неудовлетворителен семеен живот. Той имаше възможност да се погрижи за материалното благосъстояние на съпругата и детето от брака и съм сигурен, че щеше да го направи щедро. Еймиъс беше много щедър; общо взето, с горещо сърце и обичлив. Не само че беше голям художник, но и приятелите му бяха верни. Доколкото зная, той нямаше никакви врагове.
От дълги години познавах и Каролайн Крейл — още преди да се омъжи, когато идваше на гости в Олдърбъри. Тогава Каролайн беше малко невротична госпожица, склонна към необуздани избухвания, не без привлекателност, но определено труден характер за съжителство.
Почти веднага тя показа предпочитанията си към Еймиъс. Всъщност мисля, че той не беше много влюбен в нея, но те често биваха заедно — както казах, тя беше привлекателна — и не след дълго се сгодиха. Най-добрите приятели на Еймиъс Крейл бяха резервирани спрямо тази женитба, тъй като чувствуваха, че Каролайн не беше много подходяща за него.
Това създаде в началото известно напрежение между съпругата и приятелите на Крейл, но Еймиъс беше верен приятел и нямаше намерение да се откаже от старите си другари по нареждане на жена си. След няколко години той и аз възстановихме предишните си отношения и започнах често да посещавам Олдърбъри. Мога да прибавя, че бях кръстник на момиченцето Карла, а това, мисля, доказва, че Еймиъс ме считаше за негов най-добър приятел, и ми дава право да говоря за човека, който вече не може да се защити.
Но да се върна към действителните събития, за които ме помолихте да напиша. Пристигнах в Олдърбъри (както виждам от един стар дневник) пет дни преди престъплението, тоест на тринадесети септември. Веднага усетих, че обстановката е някак си напрегната. В къщата беше отседнала също и мис Елза Гриър, която Еймиъс рисуваше по онова време.
За първи път виждах лично мис Гриър, но знаех от по-рано за нейното съществуване. Месец преди това Еймиъс ми говори разпалено за нея — каза, че бил срещнал чудесно момиче. Беше толкова ентусиазиран, щото му рекох на шега:
— Внимавай, старче, иначе пак ще хлътнеш.
Еймиъс ми каза да не бъда такъв проклет глупак: той просто рисувал момичето и нямал никакъв личен интерес към нея.
— Разправяй ги на старата ми шапка — отвърнах му. — И друг път съм те чувал да говориш така.
— Този път е по-различно — рече той.
На това аз отвърнах малко цинично:
— Винаги е различно!
Тогава Еймиъс сякаш се разтревожи и притесни.
— Не разбираш — каза ми той. — Тя е просто момиче — не много по-различно от едно дете.
Добави също, че имала доста модерни схващания и била напълно освободена от всякакви предразсъдъци.
— Тя е честна — каза той, — естествена и абсолютно безстрашна!
Тогава си помислих, макар и да не му го казах, че този път Еймиъс здравата е загазил. Няколко седмици по-късно чух коментари от други хора. Някой каза, че момичето Елза било страхотно увлечено. Друг добави, че щяло да е малко трудничко за Еймиъс, като се имало предвид колко млада била тя, а трети пък изсумтя, че Елза си знаела доста добре работата. По-нататъшните коментари отбелязаха, че мис Гриър била страшно богата, винаги получавала това, което искала, и че тя била поела „инициативата в свои ръце“. Някой попита какво мислела за това съпругата на Крейл и многозначителният отговор беше, че сигурно вече трябва да е свикнала. Друг колебливо отговори, че както се чувало, съпругата била дяволски ревнива, а Крейл водел такъв ужасен живот, щото всеки друг мъж би бил оправдан да има по някоя и друга авантюра.