Споменавам всичко това, защото мисля, че е важно да бъдат изяснени напълно нещата преди моето пристигане там.
Любопитен бях да видя момичето — тя беше забележително хубава и привлекателна и трябва да призная, малко позлорадствувах, когато забелязах, че Каролайн наистина е много ядосана.
Самият Еймиъс Крейл не беше така безгрижен както друг път, макар че за тези, които не го познаваха добре, държанието му изглеждаше както обикновено. Аз обаче го познавах съвсем отблизо и забелязах веднага признаци на напрегнатост, неувереност, пристъпи на вялост, отнесеност и обща раздразнителност.
Независимо от склонността му да бъде умислен винаги, когато рисуваше, не можеше да се приеме, че картината, над която работеше, е изцяло отговорна за напрежението му. Зарадва се, когато ме видя, и веднага щом останахме насаме, ми каза:
— Слава богу, че дойде, Фил. Ако живееш в къща с четири жени, може съвсем да се смахнеш. Всички те ще ме изпратят в лудницата.
Атмосферата наистина беше натегната. Каролайн, както казах, беше очевидно много ядосана от цялата история. По учтив и възпитан начин тя бе много по-груба към Елза, отколкото човек би могъл да си помисли, че е възможно — всъщност без ни една оскърбителна дума. Самата Елза знаеше, че е господарка на положението, и никакви скрупули поради добро възпитание не биха могли да я възпрат да се държи открито отблъскващо. В резултат на това, когато не рисуваше, по-голямата част от времето си Крейл прекарваше, като се караше с малката Анджела. Обикновено между тях съществуваха отношения на обич, макар и доста често да се дразнеха и сбиваха. В този случай обаче всичко, което Еймиъс вършеше или казваше, беше язвително и двамата наистина се нахвърляха един върху друг. Четвъртият член от компанията беше гувернантката. „Кисела вещица — я нарече Еймиъс, — мрази ме свирепо! Седи със свити устни и непрекъснато ме упреква!“
После каза:
— По дяволите всички жени! Ако човек иска да живее спокойно, трябва да не се докосва до тях.
— Не биваше да се жениш — рекох му. — Ти си такъв човек, че трябваше да се пазиш от домашни обязаности.
Отвърна ми, че сега било твърде късно да се говори за това, и добави, че Каролайн сигурно щяла да бъде безкрайно щастлива, ако можела да се отърве от него. За първи път усетих, че нещо необикновено витае във въздуха.
— Какво става с тебе? — казах му. — Значи работата с прекрасната Елза е сериозна?
— Прекрасна е, нали? — изпъшка той. — Понякога ми се иска никога да не бях я виждал.
— Виж какво, старче — рекох му, — трябва да се съвземеш. Нима искаш да се обвързваш с още жени?
Той ме погледна и се разсмя:
— Лесно ти е да говориш, но аз не мога да оставя жените — просто не мога. А дори и да можех, те нямаше да ме оставят на мира!
После сви тези широки свои рамене, усмихна ми се и рече:
— О, предполагам, че накрая всичко ще се оправи. Признай, че картината е добра.
Ставаше въпрос за портрета на Елза, който рисуваше, и дори аз, макар и да не разбирах техниката на рисуване, виждах, че творбата му ще има особена сила.
Когато рисуваше, Еймиъс беше друг човек. Въпреки че ръмжеше, охкаше, мръщеше се и ругаеше на воля, а понякога хвърляше и четките си, той беше наистина безмерно щастлив.
Само когато се връщаше в къщата за храна, враждебната атмосфера между жените го сваляше на земята. Враждебните настроения достигнаха връхната си точка на 17-и септември. На обяд всички се почувствувахме неудобно. Елза беше наистина особена — нахална — мисля, е единствената точна дума! Тя умишлено пренебрегваше Каролайн, като непрекъснато се обръщаше само към Еймиъс, сякаш той и тя бяха сами в стаята. Каролайн говореше с нас свободно и весело и така умело водеше разговора, щото няколко на пръв поглед съвсем невинни забележки да имат хапливо значение. Тя не притежаваше пренебрежителната откровеност на Елза Гриър — при Каролайн всичко беше косвено, по-скоро загатнато, отколкото изказано.
Ситуацията достигна своята кулминация след обяда в гостната, тъкмо когато си допивахме кафето. Говорех за една дърворезба: глава от добре лакирано буково дърво — много интересна творба — и Каролайн каза: