— Работа е на един млад норвежки скулптор. Еймиъс и аз много ценим изкуството му и се надяваме да го посетим следващото лято.
Това спокойно твърдение за притежание беше прекалено много за Елза. На нея не й минаваха такива предизвикателства. Тя почака минута-две и заговори с ясния си, малко силен глас:
— Тази стая би била чудесна, ако беше наредена както трябва. Претъпкана е с мебели. Когато започна да живея тук, ще изхвърля целия този боклук и ще оставя само едно-две хубави неща. Мисля да сложа завеси с цвят на мед така, че лъчите на залязващото слънце да стигат до тях през големия прозорец на задната стена. — Тя се обърна към мене и каза: — Не мислите ли, че ще бъде направо чудесно?
Нямах време за отговор. Говореше Каролайн, а в гласа й имаше кадифе, коприна и нещо, което бих описал само като опасно.
— Да не мислиш да купуваш тази къща, Елза?
— Няма да е необходимо — отвърна Елза.
— Какво имаш предвид? — попита Каролайн, но гласът й вече не беше мек, а твърд и метален.
Елза се разсмя и каза:
— Трябва ли да се преструваме? Хайде, хайде, Каролайн, много добре знаеш какво имам предвид.
— Нямам никаква представа — отвърна тя.
На това Елза каза:
— Недей да бъдеш като щрауса. Няма смисъл да се преструваш, че не виждаш и нищо не знаеш. Еймиъс и аз се обичаме. Това не е твой дом. Негов е. И след като се оженим, аз ще живея тук с него!
— Мисля, че си луда — каза Каролайн.
А Елза отвърна:
— О, не, не съм, скъпа моя, и ти го знаеш. Би било много по-просто, ако бяхме честни една към друга. Еймиъс и аз се обичаме — ти си видяла това достатъчно ясно. Има само едно достойно нещо, което би могла да направиш за него: трябва да му върнеш свободата.
— Не вярвам на нито една дума от това, което говориш — рече Каролайн, ала гласът й беше неубедителен. Елза бе успяла да пробие бронята й. В този момент в стаята влезе Еймиъс и Елза каза със смях:
— Ако не вярваш на мене, питай него.
— Ще го питам — отвърна Каролайн и без да чака, рече: — Еймиъс, Елза твърди, че искаш да се ожениш за нея. Вярно ли е?
Горкият Еймиъс! Съжалих го. Човек сигурно се чувствува глупаво, когато такава сцена се стовари върху главата му. Той стана аленочервен, започна да заеква, обърна се към Елза и я попита:
— Защо, за бога, не си държа езика зад зъбите?
— Значи е вярно? — каза Каролайн.
Той нищо не отговори, просто стоеше там и прокарваше показалеца си по вътрешната страна на яката си. Като малък правеше така, когато забъркаше някоя каша.
— Не желая да разисквам това — каза Еймиъс, мъчейки се думите му да звучат с достойнство и авторитет, но, разбира се, не успя да го постигне, нещастникът.
— Обаче ние ще го разискваме! — отвърна Каролайн.
Тогава се намеси Елза:
— Мисля, че е просто справедливо да кажем на Каролайн.
— Вярно ли е, Еймиъс? — попита Каролайн много тихо. Той изглеждаше малко засрамен от себе си. Мъжете се срамуват, когато жените им ги притиснат до стената.
— Отговори ми, моля те. Аз трябва да зная — каза тя.
Тогава той отметна глава, горе-долу както прави волът в хомота, и отсече:
— Да, вярно е, но не желая да разисквам това сега.
После се обърна и напусна стаята, а аз излязох подир него; не исках да го оставям сам с жените. Настигнах го на терасата. Той ругаеше — никога не бях виждал човек да ругае с такъв жар.
След това се развика:
— Защо тя не си държа езика зад зъбите? Само наля масло в огъня! А аз трябва да завърша картината, чуваш ли, Фил? Това е най-хубавото нещо, което някога съм правил… Най-хубавото нещо, което съм направил през целия си живот. И някакви си глупави жени искат да я развалят!
Малко по-късно се поуспокои и каза, че жените нямали никакво чувство за пропорция. Не можах да сдържа усмивката си и рекох:
— Е, по дяволите, старче, сам си го докара до главата.
— Като че ли не зная — изпъшка той и добави: — Трябва обаче да признаеш, Фил, че не можеш да виниш никой мъж, гдето си е загубил ума по Елза. Дори Каролайн трябва да го разбере.
Попитах го какво би станало, ако Каролайн се запъне и не му даде развод, но той вече беше изпаднал в едно от своите състояния на отнесеност. Повторих забележката си, ала Еймиъс отвърна разсеяно: