Друго не мога да си спомня за онзи ден. Сещам се, че Еймиъс и Анджела вдигнаха страхотна врява, а ние я приехме с облекчение, защото така избягвахме други трудности. Анджела хукна към спалнята си с последно злостно излияние, като каза, че: първо, тя ще му плати за това; второ, пожелаваше му да умре; трето, надяваше се той да умре от проказа; четвърто, пожелаваше на мястото на носа му да порасне наденица и никога да не се махне, както ставало в приказките. Когато Анджела излезе, всички се разсмяхме. Не можахме да се сдържим — беше толкова смешна бъркотия.
Веднага след това Каролайн се качи в спалнята си. Мис Уилямс изчезна след ученичката си. Еймиъс и Елза отидоха заедно в градината. Ясно беше, че не съм желан, и тръгнах да се поразходя сам. Нощта беше чудесна.
На следната сутрин слязох долу късно. В трапезарията нямаше никой. Чудно какви неща само помни човек! Спомням си вкуса на бъбречетата и бекона, с които добре похапнах. Много хубави бъбречета бяха — пикантни.
След това тръгнах да диря някого. Излязох навън, но не видях никой, изпуших една цигара и се натъкнах на мис Уилямс, която тичаше наоколо и търсеше Анджела — тя трябвало да шие скъсаната си рокля, а вместо това избягала, както обикновено. Върнах се във фоайето и разбрах, че Еймиъс и Каролайн се разправят в библиотеката. Говореха доста високо. Чух я да казва: „Ти и твоите жени! Иде ми да те убия. Някой ден ще те убия.“ Еймиъс отвърна: „Не бъди глупава, Каролайн“, а тя рече: „Не се шегувам, Еймиъс“.
Е, не исках да подслушвам повече и отново излязох. Тръгнах по терасата в обратна посока и се натъкнах на Елза. Тя седеше на една от дългите скамейки точно под прозореца на библиотеката, който беше отворен. Не бих се изненадал, ако беше чула всичко, каквото се говореше вътре. Когато ме видя, тя стана, ни лук яла, ни лук мирисала, и тръгна към мене усмихната. Хвана ме за ръката и каза:
— Каква чудесна сутрин, нали?
Да, за нея сутринта беше чудесна! Доста жестоко момиче. Не, мисля, че беше просто откровена и без въображение. Виждаше единствено това, което искаше.
Стояхме на терасата и разговаряхме около пет минути, когато чух как някой хлопна вратата на библиотеката и Еймиъс Крейл излезе. Лицето му беше много червено.
Той безцеремонно хвана Елза за рамото и каза:
— Хайде, време е да позираш. Искам да довърша картината.
— Добре. Ще се кача да си взема пуловера — задуха студен вятър — отвърна тя и влезе в къщата.
Чудех се дали Еймиъс ще ми каже още нещо, но той нищо друго не каза освен: „Тези жени!“. „Горе главата, старче“ — рекох му аз.
После и двамата замълчахме, докато Елза отново излезе от къщата. Те тръгнаха заедно надолу към батарейната градина, а аз влязох вътре. Каролайн стоеше във фоайето. Мисля, че въобще не ме забеляза. Понякога такъв й беше маниерът: сякаш се беше оттеглила някъде, в този случай — вътре в самата себе си. Тя само прошепна нещо — не на мене, а на себе си. Долових само думите: „Твърде жестоко е“.
Точно това каза. После мина покрай мене и тръгна нагоре, като че ли все още без да ме забелязва — също като човек, съсредоточен върху някаква вътрешна представа. Аз лично мисля (разбира се, нямам право да го казвам), че тя се качи горе, за да вземе отровата и че тогава реши да направи това, което всъщност направи.
Тъкмо в този момент телефонът иззвъня. В някои къщи прислугата обслужва телефона, но толкова често бях отсядал в Олдърбъри, щото повече или по-малко се чувствувах член от семейството. Вдигнах слушалката.
Чух гласа на брат си Мередит. Той беше много разстроен. Обясни ми, че бил в лабораторията и че шишето с кониина било наполовина празно.
Не искам да се спирам отново върху нещата, които сега зная, че трябваше да направя. Фактът беше толкова изненадващ, а и аз бях достатъчно глупав, за да се изненадам. Мередит доста се беше разтреперал на другия край. Чух някой по стълбите и остро казах на Мери да дойде веднага.
Сам аз слязох долу да го посрещна. В случай че не знаете ландшафта на местността, най-краткият път от едното имение до другото е с лодка през тясното заливче. Спуснах се по пътя до малкия пристан, където държаха лодките. За да стигна дотам, трябваше да мина покрай стената на батарейната градина. Чух как Елза и Еймиъс разговаряха, докато той рисуваше. Гласовете им бяха весели и безгрижни. Еймиъс каза, че било невероятно горещ ден (наистина беше твърде горещо за септември), а Елза — че там, където седяла, върху бойниците, духал студен вятър от морето. После тя рече: „Ужасно се схванах от позирането. Не мога ли да си почина, скъпи?“ Чух как Еймиъс извика: „За нищо на света. Задръж така. Ти си жилаво момиче. Казвам ти, става добре.“ Елза рече: „Звяр!“, и се разсмя, а аз се отдалечих и вече нищо не можех да чуя.