Мередит тъкмо се приближаваше с лодката към брега. Изчаках го да я завърже и да се качи по стълбите. Изглеждаше блед и разтревожен.
— Ти си по-умен от мене, Филип — каза той. — Какво да направя? Лекарството е опасно.
— Напълно сигурен ли си? — попитах го.
Мередит, знаете, винаги е бил колеблив. Затова и не го приех така сериозно, както би трябвало. Той ми отговори, че бил съвсем сигурен — шишето било пълно вчера следобед.
— И нямаш абсолютно никаква представа кой може да го е задигнал?
Отговори ми, че нямал абсолютно никаква представа и поиска да узнае какво мисля аз. Възможно ли е някой от прислужниците? Отвърнах, че евентуално би могло, но ми се струва малко вероятно.
— Винаги държиш вратата заключена, нали? — казах му, а той отговори, че винаги била заключена, и започна да бръщолеви, че в долната си част прозорецът бил открехнат на няколко инча и че някой би могъл да влезе оттам.
— Случаен крадец? — попитах скептично. — Струва ми се, Мередит, че има няколко опасни възможности.
Той ме попита какво всъщност мисля, а аз му отговорих, че щом е сигурен в това, което казва, то вероятно Каролайн е взела лекарството, за да отрови Елза, или обратното — Елза го е взела, за да отстрани Каролайн и да разчисти пътя на истинската любов.
Мередит започна да дърдори припряно, че било абсурдно и мелодраматично и че не можело да бъде вярно.
— Е, лекарството го няма. Какво е твоето обяснение? — попитах го.
Той, разбира се, нямаше обяснение. Фактически мислеше като мене, но не смееше да погледне истината в очите.
— Какво да правим? — повтори той, а аз, проклет глупак, му отговорих:
— Трябва да обмислим внимателно. Или веднага кажи за изчезналото лекарство пред всички, или хвани Каролайн, когато е сама, и я постави натясно. Ако се убедиш, че тя няма нищо общо с това, направи същото с Елза.
— Такова момиче! — каза той. — Не може да е тя.
Отвърнах му, че не бих се заклел.
Докато говорехме, вървяхме нагоре по пътя към къщата. След последната ми забележка и двамата замълчахме за малко. Завивахме отново покрай батарейната градина, когато чух гласа на Каролайн.
Помислих си, че се карат трима души, но всъщност спорът беше за Анджела. Каролайн се възмущаваше: „Ще бъде тежко за момичето“, а Еймиъс отговори нещо нервно. После, тъкмо се изравнихме с вратата на градината, и тя се отвори. Еймиъс малко се изненада, като ни видя. Каролайн, излизайки, каза:
— Здравей, Мередит. Разисквахме въпроса за отиването на Анджела в училище. Изобщо не съм сигурна, че това е най-доброто за нея.
— Недей да се тревожиш толкова много за момичето — каза Еймиъс. — Нищо няма да й стане. Най-после ще се отървем.
Точно тогава по пътеката от къщата тичешком дойде Елза. В ръката си държеше някакъв червен пуловер. Еймиъс изръмжа:
— Хайде, връщай се да позираш. Не искам да губя време.
Той се върна към статива. Забелязах, че леко залита, и се почудих дали не пие. Всеки мъж при такава лудница и такива сцени можеше да бъде извинен за пиенето си.
— Бирата тук направо е гореща — измърмори Еймиъс. — Защо нямаме малко лед?
Каролайн каза:
— Ще ти изпратя долу бира направо от кофичката с лед.
— Благодаря — изсумтя Еймиъс.
После Каролайн затвори вратата на батарейната градина и се качи с нас до къщата. Ние седнахме на терасата, а тя влезе вътре. След малко излезе Анджела с няколко бири и чаши. Денят беше горещ и това ни зарадва. Докато пиехме, Каролайн мина покрай нас. Тя носеше бутилка бира и каза, че ще я занесе долу на Еймиъс. Мередит предложи да го стори той, но Каролайн беше решила твърдо тя сама да я занесе. Помислих си като истински глупак, че е от ревност. Не можеше да понася онези двамата да останат долу сами. Това вече я беше накарало да отиде веднъж долу уж да говори за заминаването на Анджела.