Тя тръгна по криволичещата пътека, а Мередит и аз гледахме след нея. Все още не бяхме решили нищо, а и Анджела започна да крещи да отида с нея, за да се изкъпем в морето. Изглеждаше невъзможно да останем насаме с Мередит. Казах му само: „След обяда“, и той кимна.
После отидохме с Анджела да се къпем. Поплувахме добре — през заливчето и обратно, а след това се изтегнахме на скалите, за да се попечем на слънцето. Анджела беше малко умислена, но това ми допадаше. Реших, че веднага след обяда ще се отделя с Каролайн настрана и от упор ще я обвиня в открадването на отровата. Нямаше смисъл Мередит да го прави — беше твърде мекушав. Направо щях да я обвиня. Тогава тя щеше да я върне, а дори и да не я върнеше, нямаше да посмее да я използува. Бях почти сигурен, че е тя, защото й е било необходимо да обмисли нещата. Елза беше твърде разумна и корава млада жена, за да рискува да се забърква с отрови. Имаше хладен разум и знаеше добре да пази кожата си. Каролайн беше направена от по-опасен материал — нестабилна, поддаваща се на импулса си и определено невротична. И все пак, знаете, в подсъзнанието ми остана чувството, че Мередит може да е сбъркал. Или пък някой прислужник си е пъхал носа там, разсипал е отровата и не е посмял да си признае. Отровата, виждате ли, е нещо много мелодраматично: човек не може да повярва.
Докато не се случи.
Беше доста късно, когато погледнах часовника си, и двамата с Анджела направо хукнахме за обяд. Всички тъкмо сядаха освен Еймиъс, който беше останал в Батареята, за да рисува. Това беше обичайно за него и лично аз си помислих, че е постъпил разумно, гдето е избрал тъкмо днес да рисува — обядът предвещаваше да бъде напрегнат.
Поднесоха кафето на терасата. Бих искал да мога да си спомня по-добре как изглеждаше Каролайн и как се държеше. Тя изобщо не беше възбудена. Струваше ми се по-скоро тъжна и мълчалива. Самият дявол беше тази жена!
Защото да отровиш мъжа си хладнокръвно, е дяволско нещо. Ако беше грабнала пистолет и го беше застреляла — е, това можеше да се разбере. Но такова студено, умишлено, отмъстително отравяне… И така спокойна и съсредоточена.
Тя стана и каза, че ще му занесе кафето долу, по възможно най-естествения начин. Все пак е знаела — трябва да е знаела, — че вече ще го намери мъртъв. Мис Уилямс тръгна с нея. Не си спомням дали Каролайн й предложи, или не. Май че Каролайн й предложи.
Двете жени тръгнаха заедно. Малко след това Мередит излезе на разходка. Тъкмо се извинявах, за да тръгна след него, когато той се върна тичешком. Лицето на Мередит беше сиво и той каза пресекливо:
— Трябва да повикаме лекар… бързо… Еймиъс…
Аз скочих.
— Болен ли е? Умира ли?
— Боя се, че е мъртъв — отвърна Мередит.
За момента бяхме забравили Елза, но тя внезапно нададе вик. Беше като вой на банши22. „Мъртъв? Мъртъв?“ — извика тя, сетне побягна. Не знаех дотогава, че някой може така да се движи — като сърна, като простреляно животно. Също и като Стихия, жадна за мъст.
— Тичай след нея — изрече задъхано Мередит. — Аз ще телефонирам. Тичай след нея, че не знаеш какво може да направи.
Хукнах след нея и добре, че го сторих. Тя би могла съвсем лесно да убие Каролайн. Никога не бях виждал такава болка, такава свирепа омраза. Всичкото лустро на финеса и възпитанието бе паднало. Всеки можеше да види, че баща й, и майката на бащата на нейния баща са били воденичари. Лишена от любовника си, тя беше примитивна жена — би издрала лицето на Каролайн, би й скубала косите, би я блъснала от парапета, ако можеше. По някаква причина Елза мислеше, че Каролайн го е пробола с нож. Всичко беше объркала, естествено.
Аз я хванах и тогава я пое мис Уилямс. Трябва да кажа, че мис Уилямс помогна много. Тя успя да накара Елза да се владее за по-малко от минута. Каза й, че трябва да мълчи и да престане да вика и да буйствува. Опасен човек беше гази жена и успя. Елза утихна — само стоеше там, хълцаше и трепереше.
Колкото до Каролайн, считам, че маската й беше смъкната. Тя стоеше съвсем смирена — бихте могли да кажете, че е зашеметена. Но не беше зашеметена — очите й я издаваха. Те дебнеха в пълно съзнание… тихо дебнеха. Предполагам, че вече бе почнала да се страхува…
Отидох при нея и й заговорих. Говорех й съвсем тихо. Другите не ни чуваха.
— Проклета убийцо — казах й, — ти уби най-добрия ми приятел.
Тя се дръпна назад и отвърна: