— Но самият факт, че тя е толкова млада и, както каза, така откровена, ще я предпази. Общо взето, жените са лесна плячка за Еймиъс, но с момиче като това е различно.
— Да — каза тя, — точно от това се страхувам — че е различно. — После продължи: — Знаеш, Мери, на тридесет и четири години съм и сме женени от десет години. По външност въобще не мога да се меря с това дете Елза и го съзнавам.
— Но ги знаеш, Каролайн, знаеш, че Еймиъс ти е истински предан.
— Може ли да ги разбере човек мъжете? — отвърна тя, засмя се малко тъжно и каза: — Много примитивна жена съм, Мери. Иска ми се да замахна със секирата срещу това момиче.
Казах й, че детето вероятно изобщо не се сеща какво върши, че се възхищава и боготвори Еймиъс и може би не разбира, че той се влюбва в нея. Каролайн каза само: „Милият Мери“, и започна да говори за градината си. Надявах се, че няма повече да се тревожи по този въпрос.
Скоро след това Елза се върна в Лондон. Еймиъс също замина за няколко седмици. Съвсем бях забравил за цялата тази история и тогава чух, че Елза е дошла отново в Олдърбъри, за да може Еймиъс да завърши картината.
Бях малко обезпокоен от новината, но когато видях Каролайн, забелязах, че не е много общителна. Изглеждаше съвсем нормално — не беше нито разтревожена, нито разстроена. Помислих си, че всичко е наред.
Затова и толкова се шокирах, когато научих колко далече беше стигнала работата.
Казах Ви за разговора си с Крейл и Елза. Нямах възможност да говоря с Каролайн. Можехме само да разменим тези няколко думи, за които вече Ви споменах.
И сега виждам лицето й, големите тъмни очи, потиснатото чувство и гласа й, който казва: „Всичко е свършено…“ Не мога да Ви опиша безкрайната мъка, скрита в тези думи. Те изразяваха голата истина. С предателството на Еймиъс всичко свършваше за нея. Ето, затова съм убеден, че тя е взела кониина — било е изход: изход, подсказан й от моята глупава беседа върху лекарството. А и откъсът от Фидий, който прочетох, описва една красива смърт.
Такова е сегашното ми становище: тя е взела кониина, решена да отнеме собствения си живот, когато Еймиъс я изостави. Той може би я е видял да взема отровата или е открил по-късно.
Това откритие е имало страхотно въздействие върху него. Той се е ужасил, че постъпките му са я накарали да помисли за такова нещо, но въпреки ужаса и разкаянието Еймиъс все пак е чувствувал, че не може да се откаже от Елза. Това мога да го приема. Който и да беше се влюбил в Елза, щеше да разбере, че е почти невъзможно да се откъсне от нея.
Той не е могъл да си представи живота си без Елза, разбрал е, че Каролайн не би могла да живее без него, и е решил, че има само един изход: той самият да употреби кониина. Мисля, че начинът, по който го е направил, е характерен за него. Рисуването беше за Еймиъс най-скъпото нещо в живота му. Той е избрал да умре буквално с четка в ръка и последното, което очите му са виждали, е било лицето на момичето, обичано от него до отчаяние. Може също да си е помислил, че смъртта му ще бъде добро разрешение и за Елза.
Признавам, че тази теория оставя някои интересни факти без обяснение. Защо например върху шишето с кониина са били намерени отпечатъци само от пръстите на Каролайн? Допускам, че след като Еймиъс го е пипал, неговите отпечатъци са били размазани или изтрити от купчината меки тъкани, които са се допирали до шишето, и че след смъртта му Каролайн е взела шишето, за да види дали някой не го е пипал. Нима това не е възможно и приемливо? Що се отнася до уликите за пръстовите отпечатъци върху биреното шише, свидетелите по защитата са били на мнение, че човешката ръка би могла да се изкриви така след приемане на отрова, щото да хване шишето по съвсем неестествен начин.
Още едно нещо трябва да бъде обяснено — поведението на Каролайн по време на целия процес. Мисля обаче, че сега вече разбирам причината за това. Фактически тя взе отровата от лабораторията ми. Решението й да се самоубие беше нейно, но то накара съпруга и да отнеме собствения си живот. Нима не е логично да се допусне, че при един болезнен пристъп на отговорност тя е счела себе си виновна за неговата смърт? Убедила е себе си, че е виновна за убийство, макар и не точно такова, в каквото я обвиняваха.
Мисля, че всичко би могло да бъде така и ако случаят е такъв, няма да е трудно да убедите малката Карла. Тя ще може да се омъжи за своя млад приятел и да бъде спокойна, че единственото нещо, за което майка й има вина, е било един порив (не повече) да отнеме собствения си живот.