Всичко това, уви, не е, което ме помолихте, а то е: разказ за събитията, както си ги спомням. Нека сега попълня този пропуск. Вече Ви разказах подробно какво се случи през деня, предшествуващ смъртта на Еймиъс. Сега идваме до самия ден.
Спах много зле, разтревожен от гибелния за моите приятели обрат на събитията. След дълго будуване, през което напразно се мъчех да измисля нещо, за да предотвратя катастрофата, съм заспал дълбоко в шест часа сутринта. Поднасянето на сутрешния чай не ме е разбудило, а се събудих едва в девет и половина с натежала глава и неотпочинал. Малко след това, мисля, чух стъпки в стаята долу, която използувах като лаборатория.
Тук искам да кажа, че шумът всъщност може да е бил причинен от котка, която е влязла вътре. Намерих рамката на прозореца леко повдигната, небрежно оставена така от предния ден. Отворът беше достатъчен, за да пропусне котка. Споменавам за този шум просто за да обясня кое ме накара да вляза в лабораторията.
Влязох вътре веднага, щом се облякох, и като прегледах рафтовете, забелязах, че шишето, съдържащо кониинов разтвор, е малко по-навън от редицата. Привличайки погледа ми по този начин, аз се стреснах, защото видях, че значително количество от разтвора липсва. Предния ден шишето беше почти пълно, а сега — почти празно.
Затворих и залостих прозореца, излязох и заключих вратата след себе си. Бях доста разстроен, а също и объркан. Боя се, че когато се стресна, умствените ми процеси малко се забавят.
Първо се обезпокоих, после усетих тревога и накрая определено се уплаших. Разпитах прислугата, но всички отрекоха да са влизали в лабораторията. Помислих още малко и реших да позвъня на брат ми за съвет.
Филип беше по-бърз от мене. Той разбра сериозността на откритието ми и ме накара веднага да отида при него, за да обсъдим случая.
Излязох и срещнах мис Уилямс, която беше дошла от другата страна, за да търси избягалата си ученичка. Уверих я, че не съм виждал Анджела и че тя не е идвала у дома.
Мис Уилямс, струва ми се, забеляза, че нещо не е наред. Тя ме изгледа с любопитство, обаче аз нямах намерение да й казвам за случилото се. Посъветвах я да отиде в овощната градина — Анджела много харесваше едно ябълково дърво там, — а сам аз забързах надолу към брега и се приближих с лодката през заливчето до Олдърбъри на другия бряг.
Брат ми вече беше там и ме чакаше.
Тръгнахме заедно нагоре към къщата по пътя, който изминахме с Вас онзи ден. След като сте видели релефа, можете да разберете, че минавайки покрай стената на батарейната градина, ние непременно щяхме да чуем всичко, което се казваше вътре.
Като оставим настрана факта, че Каролайн и Еймиъс бяха ангажирани в някакъв спор, аз не обърнах голямо внимание на разговора им.
Сигурен съм, че не съм чул никакви заплахи, изречени от Каролайн. Предметът на спора беше Анджела и, предполагам, Каролайн е молела за отсрочка на решението за училище. Еймиъс обаче беше непреклонен и крещеше раздразнено, че всичко е решено и че той ще се погрижи за багажа й.
Вратата на Батареята се отвори точно когато се изравнихме с нея и Каролайн излезе. Тя изглеждаше обезпокоена, но не прекалено. Усмихна ми се малко разсеяно и каза, че спорели за Анджела. В тази минута дойде Елза и тъй като Еймиъс явно искаше да продължи с рисуването, без да бъде обезпокояван от нас, ние продължихме нагоре.
По-късно Филип жестоко се укоряваше, че не сме действували веднага. Аз обаче виждам нещата по-иначе. Нямахме абсолютно никакво основание да считаме, че се обмисля нещо, каквото е убийството (още повече, сега не считам, че е било обмисляно). Ясно беше — трябва да предприемем някакви действия, но все още твърдя, че трябваше първо внимателно да разгледаме въпроса. Необходимо беше да намерим правилното решение, а веднъж-дваж аз самият се хващах, че се чудя дали все пак не съм се заблудил. Наистина ли беше пълно шишето предния ден, както си мислех? Не съм от хората, които се перчат с увереността си във всичко (като брат ми Филип). Паметта може да ни изневери. Колко често например човек е сигурен, че е поставил нещо някъде, а после го намира на съвсем друго място. Колкото повече се опитвах да си спомня положението на шишето предния ден, толкова по-несигурен и колеблив се чувствувах. Това много дразнеше Филип, който напълно загуби търпение с мене.
Тогава не успяхме да продължим разговора си и мълчаливо се съгласихме да го отложим за след обяда. (Искам да кажа, че ако желаех, винаги можех да се отбия в Олдърбъри на обяд.)