По-късно Анджела и Каролайн ни донесоха бира. Попитах Анджела защо е избягала и й казах, че мис Уилямс е била готова да обяви война, а тя ми отговори, че се къпала в морето и добави, че не разбирала защо трябва да кърпи ужасната си стара пола, когато за училище щели да й купят само нови дрехи.
Тъй като изглеждаше, че няма да има шанс да поговорим насаме с Филип и понеже наистина силно желаех сам да обмисля нещата, аз тръгнах надолу по пътеката към Батареята. Точно над Батареята, както Ви показах, има поляна сред дърветата, където в миналото имаше стара пейка. Седнах там, пушех, мислех и гледах как Елза позира на Еймиъс.
Винаги ще я помня, както беше онзи ден — скована в позата, с жълта риза, тъмносини панталони и червен пуловер, метнат върху раменете й.
Лицето й беше така грейнало от живот, здраве и лъчезарност. И веселият й глас, с който говореше за бъдещи планове.
Ще Ви се стори, че съм подслушвал, но не е така. Елза ме виждаше много добре. И двамата знаеха, че съм там. Тя ми махна с ръка и извика, че тази сутрин Еймиъс бил абсолютен звяр — не й давал почивка. Била се схванала и навсякъде я боляло.
Еймиъс изръмжа, че не била така схваната като него. Той се бил схванал целият. Имал мускулен ревматизъм. Елза каза подигравателно: „Горкият старец“, а той й отвърна, че се нагърбвала с един скрибуцащ инвалид.
Шокира ме, знаете, тяхното лековато съгласие за съвместното им бъдеще, което причиняваше толкова много страдание. И все пак не можех да я виня. Тя беше толкова млада, толкова уверена, така много влюбена. А и не знаеше какво точно върши. Тя не разбираше страданието — просто приемаше с наивната увереност на дете, че Каролайн „ще се оправи“, че „скоро ще забрави“. Елза не виждаше нищо освен себе си и Еймиъс — щастливи навеки. Вече ми беше казала, че имам старомодни схващания. Тя не изпитваше съмнения, угризения или пък съчувствие. Но нима може да очаква човек съчувствие от лъчезарната младост? То е много по-зряло и по-мъдро чувство.
Елза и Еймиъс не разговаряха много, разбира се. Никой художник не обича да бъбри, когато работи. Може би на всеки десет минути Елза казваше по нещо, а Еймиъс изръмжаваше в отговор. По едно време тя каза:
— Мисля, че си прав за Испания. Първо там ще отидем. Трябва да ме заведеш да видя борба с бикове. Сигурно е чудесно. Само че искам бикът да убие човека, а не обратното. Разбирам как са се чувствували римлянките, когато са виждали да умират мъже. Мъжете не струват, но животните са великолепни.
Предполагам, че тя самата беше като животно — млада, примитивна, не наследила още нищо от тъжния човешки опит и подлагащата всичко на съмнение мъдрост. Считам, че Елза още не беше започнала да мисли — тя само чувствуваше. Но тя беше толкова жива — по-жива от всички хора, които бях познавал…
Тогава за последен път я видях сияеща и уверена, на върха на щастието. Ненормално весела е точният израз, нали?
Звънецът иззвъня за обяд, аз станах, тръгнах надолу по пътеката и при вратата на Батареята надникнах вътре. Елза дойде при мене. Светлината ме заслепи, защото бях седял под сенките на дърветата. Едва виждах. Еймиъс се беше проснал на пейката, а ръцете му бяха разперени встрани. Той гледаше вторачено картината. Толкова често го бях виждал така. Откъде можех да зная, че отровата вече е действувала и го е вцепенила, както е седял?
Еймиъс толкова мразеше и ненавиждаше болестите, щото никога не би признал, че е болен. Сигурно е мислел, че е слънчасал — симптомите са почти същите, — но за нищо на света не би се оплакал.
— Еймиъс няма да идва за обяд — каза Елза.
Помислих си, че постъпката му е разумна, и казах:
— Тогава до скоро виждане.
Той отмести очи от картината, докато спря погледа си върху мене. Имаше странен… как да кажа… сякаш злобен, отмъстителен израз. Приличаше на злонамереност.
Естествено, тогава не разбрах, защото, ако картината му не се получаваше, както искаше, той често биваше съвсем непоносим. Помислих си, че случаят е такъв. Еймиъс издаде някакъв хъркащ звук.
Нито Елза, нито аз забелязахме нещо нередно в него — просто артистичен темперамент.
И така, оставихме го там, а тя и аз се заизкачвахме към къщата, смеейки се и разговаряйки. Само ако знаеше горкото дете, че повече няма да го види жив… И добре, че не знаеше. Така успя да бъде поне още малко щастлива.
На обяд Каролайн се държа съвсем нормално — беше малко по-разсеяна — нищо повече. А нима необходимостта да играе не е била причината за това? Тя не би могла да бъде чак такава артистка.