Каролайн и гувернантката слязоха след това долу и са го намерили. Срещнах мис Уилямс, когато идваше нагоре. Каза ми да телефонирам за лекар и се върна при Каролайн.
Бедното дете — имам предвид Елза! Мъката й беше неистова и необуздана както у децата — те не могат да повярват, че животът може да им поднесе такива неща. Каролайн беше съвсем спокойна. Разбира се, тя умееше да се владее по-добре от Елза. Не изглеждаше разкаяна… тогава. Само каза, че сигурно Еймиъс го е направил сам. Ние не повярвахме на това. Елза избухна и я обвини право в лицето.
Естествено, Елза може би вече е разбирала, че и тя самата ще бъде заподозряна. Да, това вероятно обяснява поведението й. Филип беше съвсем убеден, че Каролайн го е направила.
Гувернантката беше голяма помощ и опора. Тя накара Елза да легне, даде й успокоително и отстрани Анджела, когато полицията дойде. Да, много силна беше тази жена.
Цялата история се превърна в кошмар. Полицаите претърсваха къщата, задаваха въпроси, а после репортерите се рояха в къщата като мухи, святкаха със светкавиците си, искаха интервюта от членовете на семейството.
Истински кошмар беше…
След всичките тези години пак е кошмар. Дано даде господ, след като убедите малката Карла в това, което наистина се е случило, да можем да забравим всичко и никога вече да не си го спомняме.
Еймиъс трябва да се е самоубил, колкото и невероятно да изглежда.
Край на разказа на Мередит Блейк.
Разказ на лейди Дитишам
Тук съм изложила цялата история — от запознаването ми с Еймиъс Крейл до неговата трагична смърт.
Видях го за пръв път на събиране в едно ателие. Спомням си, че стоеше до прозореца — съзрях го още от вратата. Попитах кой е и някой ми отговори: „Това е Крейл, художникът“. Веднага казах, че искам да се запозная с него.
Говорихме тогава около десет минути. Когато някой ви направи такова впечатление, каквото Еймиъс ми направи, безнадеждно е да се опитвате да си спомните за какво сте говорили. Ако кажа, че след като го видях, всички други сякаш се смалиха и избледняха, ще изразя най-точно усещането си.
Веднага след тази среща отидох да видя колкото е възможно повече негови картини. В момента имаше негова изложба на Бонд стрийт, една от картините му беше в Манчестър, друга — в Лийдс и две — в държавни галерии в Лондон. Отидох и ги видях всичките. После го срещнах отново и казах:
— Видях всичките ви картини. Мисля, че са чудесни.
Той сякаш се развесели.
— Кой ви е казал, че разбирате нещо от рисуване? Не вярвам да имате някакво понятие.
— Може би не — казах аз, — но въпреки това са чудесни.
Еймиъс се усмихна и отвърна:
— Не бъдете такава сантиментална малка глупачка.
— Не съм — казах аз. — Искам да ме нарисувате.
— Ако имахте малко разум изобщо — отвърна Крейл, — щяхте да разберете, че не рисувам портрети на хубави жени.
— Не е нужно да е портрет и аз не съм хубава жена — отговорих му.
Тогава той ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път, и каза:
— Не. Вероятно не сте.
— В такъв случай ще ме нарисувате ли? — попитах го.
Той наклони глава и ме гледа известно време.
— Вие сте странно момиче, нали?
— Доста богата съм, знаете, и мога да си позволя да платя добре — рекох аз.
— Защо толкова искате да ви нарисувам? — попита той.
— Защото искам!
— Това причина ли е?
— Да. Винаги получавам това, което искам.
Тогава той каза:
— О, бедно мое дете, колко сте млада!
— Ще ме нарисувате ли? — попитах го.
Крейл ме хвана за раменете, обърна ме към светлината и ме огледа. След това малко се отдалечи от мене. Стоях, затаила дъх, и чаках.
— Понякога ми се е искало да нарисувам полет на шарени австралийски папагали, които кацат на катедралата „Сейнт Пол“. Ако ви нарисувам на фона на хубав, традиционен пейзаж, вярвам, резултатът ще бъде същият.
— Значи ще ме нарисувате?
— Вие сте едно от най-прекрасните, нешлифовани, екстравагантни и екзотични парчета, които съм виждал. Ще ви нарисувам!
— Тогава считам, че се уговорихме.
— Но ви предупреждавам, Елза Гриър — продължи той, — че ако наистина ви рисувам, аз вероятно ще се любя с вас.