— Надявам се, че ще го сторите… — отвърнах аз.
Казах го съвсем спокойно и тихо. Чух как той задържа дъха си и видях израза, който се появи в очите му.
Разбирате ли, беше толкова внезапно!
След ден-два отново се видяхме. Искаше да замина за Девъншир — там намерил мястото, което му било нужно за фон.
— Знаеш, че съм женен и много обичам жена си — каза ми той.
Отговорих му, че щом обича жена си, значи тя е много мила.
— Изключително мила — отвърна той. — Всъщност тя е достойна за обожание и аз я обожавам. Така че запомни го добре, Елза.
Отвърнах му, че разбирам много добре.
Седмица по-късно той започна картината. Каролайн Крейл ме посрещна любезно. Не ме хареса много, но и не беше нужно в края на краищата. Еймиъс беше твърде предпазлив. Не ми каза нито една дума, която жена му да не може да чуе, и аз бях съвсем учтива и официална с него. Вътре обаче в себе си ние и двамата знаехме.
След десет дни Крейл ми каза да се върна в Лондон.
— Картината не е завършена — рекох му.
— Едва съм я започнал — отговори той. — Истината е, че не мога да те нарисувам, Елза.
— Защо? — попитах го.
— Много добре знаеш защо, Елза, и точно затова трябва да изчезнеш. Не мога да мисля за картината, не мога да мисля за нищо освен за тебе.
Бяхме в батарейната градина. Денят беше горещ и слънчев, чуруликаха птици, жужаха пчели. Трябваше да има щастие и покой, но аз не ги чувствувах. Като че ли усещах някаква обреченост, сякаш… сякаш това, което щеше да се случи, вече беше отразено наоколо. Знаех, че няма смисъл да се връщам в Лондон, но казах:
— Много добре. Ще замина, щом искаш.
— Послушно момиче — отвърна Еймиъс.
И така аз заминах, без да му пиша. Той издържа десет дни и тогава дойде при мене. Беше толкова слаб, измъчен и нещастен, че направо ме потресе.
— Предупредих те, Елза — каза Еймиъс. — Не казвай, че не съм те предупредил.
— Чаках те и знаех, че ще дойдеш — отвърнах аз.
Той изпъшка и каза:
— Има неща, които са твърде силни за един мъж. Не мога да ям, да спя или да почивам от желание по теб.
Отговорих му, че зная, че с мене е същото и че е било така от първия миг, в който съм го видяла. Това беше работа на Съдбата и нямаше смисъл да се борим.
— Ти не си се борила много, нали, Елза? — попита ме той.
Отвърнах му, че изобщо не съм се борила.
Еймиъс каза, че му се искало да не съм толкова млада, а аз му отговорих, че няма значение. Мога, струва ми се, да кажа, че през следващите няколко седмици бяхме много щастливи. Но „щастие“ не е точната дума. Беше нещо по-дълбоко и по-страшно.
Ние бяхме родени един за друг и се бяхме намерили. И двамата знаехме, че трябва да сме заедно навеки.
Но случи се и нещо друго. Недовършената картина започна да мъчи Еймиъс. Той ми каза:
— Дяволски смешно е. Преди не можех да те рисувам — ти самата ми пречеше. Но аз искам да те нарисувам, Елза. Искам да те нарисувам така, че тази картина да бъде най-хубавото нещо, което някога съм правил. Сърбят ме ръцете да грабна четките и да те видя седнала там на тази старинна дървена ограда с бойни кули, с традиционното синьо море и благопристойните английски дървета и ти… ти, седнала там като пронизителен вик на победата. Трябва да те нарисувам така! И не искам да ме притесняват и безпокоят, докато те рисувам. Когато завърша картината, ще кажа истината на Каролайн и ще оправим цялата тази бъркотия.
— Каролайн ще ти създаде ли трудности за развода? — попитах го аз.
Той отвърна, че не вярвал, но с жените човек не можел да бъде сигурен.
Казах му, че съжалявам, загдето тя ще се разстрои, но в края на краищата такива неща се случват.
— Много мило и разумно, Елза, но Каролайн не е разумна, никога не е била и няма да бъде. Знаеш, че ме обича.
Отговорих му, че разбирам това, но ако тя го обича, трябва да постави щастието му на първо място и в никой случай не би го задържала, ако той иска да е свободен.
— Житейските проблеми не могат да бъдат разрешени чрез възхитителните максими от съвременната литература. Природата е кръвожадна, запомни — каза ми той.
— Но днес всички сме цивилизовани хора — отвърнах аз.
Еймиъс се разсмя и каза:
— Цивилизовани хора, дрън-дрън! Каролайн сигурно би замахнала с брадвата срещу тебе, а и наистина би могла да го стори. Не разбираш ли, Елза, че тя ще страда — страда? Не знаеш ли какво означава това?