Точно в тази минута на терасата дойде Филип Блейк. Станах и отидох при него — не исках той да чуе нещо.
След малко Еймиъс излезе и каза, че е време да се залови с картината. Слязохме заедно до Батареята. Той не беше много разговорлив — каза само, че Каролайн е страшно разгневена, но „за бога, нека не говорим за това“. Искаше да се съсредоточи върху това, което правеше. Още ден-два и щеше да завърши картината.
— Ще бъде най-хубавото нещо, което някога съм правил, Елза — каза той, — дори и да трябва да платя с кръв и сълзи.
Малко по-късно аз отидох до къщата, за да си взема пуловер. Духаше мразовит вятър. Когато се върнах, Каролайн беше там. Предполагам, че беше дошла да го моли за последен път. Филип и Мередит Блейк също бяха там.
Тогава Еймиъс каза, че е жаден и иска да пие, обаче бирата долу не беше студена.
Каролайн отговори, че ще му прати студена бира. Тонът й беше съвсем естествен, почти приятелски. Голяма артистка беше тази жена. Трябва вече да е знаела какво ще направи.
След десет минути донесе бирата. Еймиъс рисуваше. Тя му наля и постави чашата до него. Никой не гледаше към нея: Еймиъс беше вдълбочен в работата си, а аз не биваше да развалям позата.
Той изпи бирата наведнъж, както винаги — просто я изля в гърлото си на един дъх. Направи гримаса и каза, че имала лош вкус, но поне била студена.
Даже тогава никакво подозрение не ми мина през ума, а само се засмях и казах: „От черния ти дроб е“.
Когато го видя, че изпи бирата, Каролайн си отиде.
Може би след около четиридесет минути Еймиъс се оплака от скованост и болки. Каза, че сигурно има мускулен ревматизъм. Той не понасяше никакви оплаквания и не обичаше да се суетят около него. След тези си думи Еймиъс се пошегува: „Предполагам, че остарявам. Нагърбваш се с един скърцащ инвалид, Елза.“ Аз влязох в тона му, но забелязах, че краката му се движат особено и сковано и един-два пъти лицето му се сгърчи. Никога не би ми дошло наум, че не е ревматизъм. После той дръпна пейката и се просна върху нея, като от време на време се протягаше, за да нанесе по малко боя върху платното тук и там. Понякога правеше така, когато рисуваше — просто седеше и гледаше втренчено ту мене, ту картината. Затова и тогава не обърнах особено внимание.
Чухме звънеца за обяд и Еймиъс каза, че няма да дойде. Искаше да остане долу и не желаеше нищо за ядене. Това също бе обичайно, а и по-лесно би било за него да не се среща с Каролайн на масата.
Говорът му беше малко особен — изръмжаваше думите си. Ала той имаше такъв навик, когато картината не ставаше, както му се иска.
Мередит Блейк дойде да ме вземе. Той каза нещо на Еймиъс, но Еймиъс само изръмжа в отговор.
Двамата заедно се качихме до къщата и го оставихме там. Оставихме го там, за да умре сам. Не бях виждала много болни и не разбирах много от болести. Мислех си, че Еймиъс просто е в творческо настроение. Ако само знаех, ако разбирах… Може би лекар би могъл да го спаси… О, господи, защо не… но няма полза да мисля за това сега. Бях една сляпа глупачка — една сляпа, безумна глупачка.
Нямам какво повече да кажа.
Каролайн и гувернантката слязоха долу след обяда. Мередит ги последва. Минута по-късно той се върна тичешком и ни каза, че Еймиъс е мъртъв.
Тогава разбрах! Искам да кажа — разбрах, че е Каролайн. Все още не мислех за отрова: мислех, че е слязла долу и тогава го е застреляла или пробола с нож.
Исках да се добера до нея — да я убия…
Как можа да го направи? Как можа? Той беше толкова жив — изпълнен с живот и сила. Да убиеш всичко това — да го превърнеш в безчувствена и студена маса. Просто за да го нямам аз.
Ужасна жена…
Ужасна, отвратителна, жестока, отмъстителна жена…
Мразя я. Още я мразя.
Дори не я обесиха.
Трябваше да я обесят.
Дори бесилката беше малко за нея…
Мразя я… мразя я… мразя я…
Край на разказа на Лейди Дитишам
Разказ на Сесилия Уилямс
Скъпи мосю Поаро,
Изпращам Ви разказ за събитията през септември 19… година, на които фактически съм била свидетел.
Напълно откровена съм и не съм скрила нищо. Можете да го покажете на Карла Крейл. Вероятно ще я заболи, но аз винаги съм вярвала в истината. Извъртанията са вредни. Човек трябва да има смелостта да погледне истината в очите. Без тази смелост животът е лишен от смисъл. Хората, които ни нанасят най-голяма вреда, са тези, които ни предпазват от действителността.