Еймиъс каза, че е било просто шега.
Това би трябвало да ме задоволи и то ме задоволи… почти. Но не изцяло.
Казах на Елза, когато се връщахме:
— Попитах Еймиъс какво имаш предвид с това, че ще се омъжиш за него, и той отговори, че е шега.
Чувствувах, че това трябва да я подразни, но тя само се усмихна.
Не ми хареса тази нейна усмивка. Отидох в стаята на Каролайн — тя тъкмо се обличаше за вечеря. Попитах я дали е възможно Еймиъс да се ожени за Елза.
Спомням си отговора на Каролайн, все едно че го чувам сега. Сигурно много е наблегнала на думите си.
— Еймиъс ще се ожени за Елза само ако аз умра.
Това напълно ме успокои. Смъртта ми се виждаше толкова далече от всички нас. Все пак още бях сърдита на Еймиъс за приказките му онзи следобед и жестоко се заяждах с него по време на цялата вечеря. Помня, че стана истински скандал. Аз избягах от стаята, легнах си и поплаках, преди да заспя.
Не си спомням много за следобеда у Мередит Блейк, при все че помня как той прочете откъс от Фидий, описващ смъртта на Сократ. Никога не бях го чувала преди. Считах, че това е най-прекрасното нещо, което някога съм слушала. Това помня, но не си спомням кога беше. Доколкото мога да се сетя сега, би могло да е всеки божи ден през онова лято.
Нито пък помня какво се случи на следващата сутрин, макар и непрекъснато да мисля. Имам смътното чувство, че се къпах в морето и че някой ме накара да закърпя нещо.
Всичко е твърде неясно и замъглено до момента, в който Мередит дотича задъхан на терасата, а лицето му беше особено и сиво. Спомням си, че една кафена чашка падна от масата и се счупи — Елза го направи. Помня също как тя побягна — хукна презглава надолу по пътеката, а лицето й имаше ужасен израз.
Непрекъснато си повтарях: „Еймиъс е мъртъв“, но ми се струваше просто нереално.
Помня, че дойде д-р Фосет — лицето му беше сериозно. Мис Уилямс беше заета с грижи по Каролайн. Мотаех се наоколо доста самотна и само пречех на хората. Спомням си, че ми стана много зле. Не ме пускаха да сляза долу и да видя Еймиъс. Малко по малко къщата се изпълни с полицаи, които пишеха в бележниците си. Сетне донесоха тялото на носилка, покрито отгоре с плат.
По-късно мис Уилямс ме заведе в стаята на Каролайн — тя лежеше на дивана и изглеждаше много бледа и болна.
Каролайн ме целуна и каза, че трябва да замина час по-скоро, че случилото се е ужасно, но да не се тревожа и да не мисля много за това. Трябваше да отида при Карла — в къщата на лейди Тресилиън, която щеше да остане доколкото е възможно без достъп на външни лица.
Вкопчих се в Каролайн и казах, че не искам да заминавам. Исках да остана с нея. Тя отвърна, че знае, но че ще е по-добре за мене, ако замина, и че това щяло да смъкне голямо бреме от нея. Мис Уилямс се намеси:
— Най-добрият начин да помогнеш на сестра си, Анджела, е да направиш това, което иска тя, без да се глезиш.
И така аз обещах, че ще направя това, което иска Каролайн, а тя ми каза: „Милата ми Анджела“, прегърна ме и рече, че няма защо да се безпокоя и че не бива много-много да мисля и да говоря за това.
Трябваше да сляза долу при полицейския следовател. Той беше много любезен и ме попита кога за последен път съм видяла Еймиъс и много други неща, които за момента ми се сториха безсмислени, но които сега разбирам. Следователят се убеди, че нямам нищо да му кажа, което вече да не беше чул от другите. Той каза на мис Уилямс, че няма нищо против да замина за Фериби Грейндж при лейди Тресилиън.
Заминах и лейди Тресилиън беше много мила с мене, но, разбира се, скоро научих истината. Арестували Каролайн почти веднага. Бях толкова ужасена и зашеметена, че съвсем се разболях.
Чух после, че Каролайн ужасно се безпокояла за мене. По нейно настояване бях изпратена в чужбина преди започването на процеса… Но това вече Ви разказах.
Както виждате, написаното от мене е оскъдно за съжаление. След като говорих с Вас, прехвърлих в ума си малкото съхранени спомени, като усилено напрягах паметта си, за да се сетя някои подробности от реакциите или изражението на този или онзи човек. Не мога да си спомня нищо, което да посочва вина. Безумието на Елза; сивото разтревожено лице на Мередит; мъката и гнева на Филип — всички те ми се струват естествени. Предполагам обаче, че някой би могъл и да играе.
Зная само това: Каролайн не го е извършила.
Напълно сигурна съм по този въпрос и винаги ще бъда, но и не притежавам никакви доказателства освен това, че изключително добре познавах характера на сестра си.