— Бедният Мередит! Такова магаре!
И отново се разсмя.
IV
Още веднъж Еркюл Поаро срещна проницателните нетрепващи очи на мис Уилямс и отново почувствува как годините се смъкват от плещите му и той се превръща в хрисимо, послушно момче. Поаро обясни, че трябвало да зададе един въпрос.
Мис Уилямс изрази желание да чуе какъв е този въпрос.
Еркюл Поаро заговори бавно, внимателно подбирайки думите си.
— Анджела Уорън е била наранена като много малка. В моите бележки на два пъти се споменава този факт: единият отбелязва, че мисис Крейл е хвърлила преспапието по бебето, а другият, че е хвърлила парче желязо. Коя от тези версии е вярна?
Мис Уилямс отговори веднага:
— Никога не съм чувала за парче желязо. Историята с преспапието е вярна.
— На вас лично кой ви каза?
— Самата Анджела. По свое желание тя ми съобщи това още в самото начало.
— Какво точно ви каза?
— Докосна бузата си и рече: „Каролайн е направила това, когато съм била бебе. Хвърлила е по мене преспапието. Моля ви, никога не го споменавайте, защото ужасно я разстройва.“
— Мисис Крейл споменавала ли ви е някога за случая?
— Само по косвен път. Тя считаше, че аз зная. Спомням си, веднъж каза: „Разбирам какво мислите — че съм разглезила Анджела. Но виждате ли, аз винаги съм смятала, че нищо не е достатъчно добро за нея, за да компенсира това, което съм направила“. При един друг случай тя рече: „Да знаеш, че завинаги си осакатила човешко същество, е най-тежкото бреме, което някой може да понесе“.
— Благодаря ви, мис Уилямс. Това беше всичко, което исках да науча.
Сесилия Уилямс каза троснато:
— Не ви разбирам, мосю Поаро. Показахте ли разказа ми на Карла?
Поаро кимна.
— И вие все още… — тя замълча.
— Помислете малко. Ако в рибарския магазин видите в тавата дузина риби, ще помислите, че са истински, нали? Но една от тях може да не е истинска.
Мис Уилямс разгорещено отвърна:
— Твърде малко вероятно, но както и да е…
— Ах, малко вероятно — да, но не и невъзможно. Мой приятел занесе веднъж в рибарския магазин една своя препарирана риба (такъв му беше занаятът, нали разбирате), за да я сравни с истинските? А ако видите ваза с екзотични цветя през декември в нечия гостна, ще си кажете, че са изкуствени, но те може да са истински, докарани със самолет от Багдад.
— Какво означават всичките тези глупости? — попита мис Уилямс.
— Това идва да покаже, че човек всъщност вижда с очите на разума.
V
Поаро забави малко крачка, щом наближи големия жилищен блок с изглед към Риджънтс парк.
Наистина, като си помислеше само, никак не му се искаше да задава въпроси на Анджела Уорън. Единственият въпрос, който все пак би желал да й зададе, можеше да почака…
Не. В действителност само неутолимата му жажда за симетрия го беше довела тук. Пет души — значи трябваше да има и пет въпроса! Така беше по-прегледно. Историята добиваше по-цялостен вид.
Хм, както и да е, все ще се сети за някой въпрос.
Анджела Уорън го поздрави с чувство, твърде много наподобяващо нетърпение.
— Открихте ли нещо? Стигнахте ли донякъде?
Бавно-бавно Поаро кимна с глава. Приличаше на китайски мандарин повече отвсякога.
— Най-после имам напредък — каза той.
— Филип Блейк? — Това беше и въпрос, и твърдение.
— Мадмоазел, не бих желал да казвам нищо засега. Още не е дошъл моментът. Това, което искам да ви помоля, е да бъдете така добра да дойдете в Хендкрос Менър. Другите се съгласиха.
— Какво смятате да правите? — каза тя, леко намръщена. — Да възстановите нещо, което се е случило преди шестнадесет години?
— Да го видя може би от по-ясен ъгъл на зрение. Ще дойдете ли?
— О, да, ще дойда — бавно каза Анджела Уорън. — Ще бъде интересно пак да видя всичките тези хора, да ги видя сега вероятно от по-ясен ъгъл на зрение — както вие се изразихте, — отколкото преди.
— И ще донесете писмото, което ми показахте?
Анджела Уорън се навъси.
— Това писмо е лично мое. Показах ви го по сериозни и уважителни причини, но нямам никакво намерение да го дам, за да го четат чужди и студени хора.
— Но позволете аз да ви напътствувам в това отношение!