— Нищо подобно няма да направя. Ще донеса писмото, но ще се осланям на моята собствена преценка, която, смея да мисля, е толкова добра, колкото и вашата.
Поаро разпери ръце в жест на примирение и стана да си върви.
— Разрешавате ли да ви задам едно въпросче? — попита той.
— Какво е то?
— Тъкмо преди да се случи нещастието, вие сте четели „Луна и грош“ на Съмърсет Моъм, нали?
Анджела го изгледа слисано, сетне каза:
— Предполагам, че… ами да, точно така! — тя го погледна с искрено любопитство. — Откъде знаете?
— Искам да ви покажа, мадмоазел, че дори в дребните и маловажни работи аз съм нещо като фокусник — има неща, които зная, без да е нужно някой да ми казва.
III глава
Възстановяването
Следобедното слънце грееше в лабораторията на Хендкрос Менър. В стаята бяха донесли няколко кресла и едно канапе, но те служеха по-скоро да подчертаят състоянието на запуснатост, отколкото да я мебелират.
Леко смутен, подръпвайки мустака си, Мередит Блейк говореше с Карла малко несвързано. По едно време той спря и каза:
— Боже мой! Вие много приличате на майка си и все пак сте така различна.
— В какво приличам и в какво съм различна? — попита Карла.
— Имате нейния цвят и се движите като нея, но сте — как да кажа — по-категорична, отколкото тя някога е била.
Филип Блейк гледаше през прозореца, нетърпеливо барабанеше с пръсти по стъклото, а една дълбока бръчка браздеше челото му.
— Какъв е смисълът на всичко това? Толкова хубав неделен следобед…
Еркюл Поаро побърза да успокои духовете.
— Ах, извинете ме. Зная, че е непростимо да проваля игра на голф. Mais voyons24, мосю Блейк, това е дъщерята на вашия най-добър приятел. Заради нея бихте пропуснали точка, нали?
Прислужникът обяви:
— Мис Уорън.
Мередит стана да я посрещне.
— Добре, че отделихте малко време, Анджела. Зная, че сте заета.
Той я заведе до прозореца.
— Здравей, лельо Анджела — каза Карла. — Прочетох статията ти в „Таймс“ тази сутрин. Хубаво е да имаш бележита роднина. — Тя посочи високия млад мъж с изпъкнала брадичка и спокойни сиви очи. — Това е Джон Ретъри. Той и… аз… се надяваме… да се оженим.
— О! Не знаех… — каза Анджела Уорън.
Мередит отиде да поздрави следващия пристигнал.
— Е, мис Уилямс, толкова години не сме се виждали.
Слабата, крехка и непоколебима възрастна гувернантка влезе в стаята. Очите й замислено се спряха на Поаро за миг, после се отместиха върху високата фигура с прави рамене, облечена в туид с хубава кройка.
Анджела Уорън се приближи да я поздрави и каза с усмивка:
— Чувствувам се пак като ученичка.
— Аз много се гордея с вас, скъпа моя — рече мис Уилямс. — Вие ме представихте много добре. Това, предполагам, е Карла? Тя няма да ме помни — беше твърде малка…
Филип Блейк се притесни.
— За какво е всичко това? Никой не ми каза…
— Да го наречем пътешествие в миналото — намеси се Поаро. — Няма ли да поседнем? Така ще бъдем готови за последната гостенка и когато тя пристигне, ще се заловим с нашата работа — викане на духовете.
— Що за палячовщини?! — възкликна Филип Блейк. — Нима ще правите сеанс?
— Не, не. Само ще разгледаме някои събития, които са се случили много отдавна. Ще ги разгледаме и може би ще видим по-ясно как са станали. Колкото до духовете, те няма да се материализират, но кой може да каже, че не са тук, в тази стая, макар и да не ги виждаме? Кой може да каже, че Еймиъс и Каролайн Крейл не са тук и не слушат?
Филип Блейк каза:
— Чисти глупости… — и прекъсна изречението си, когато вратата се отвори.
Влезе Елза Дитишам с така характерната за нея едва доловима, скучаеща арогантност. Тя дари Мередит с лека усмивка, изгледа студено Анджела и Филип и отиде до креслото при прозореца, малко настрани от другите. Освободи разкошните светли кожи около врата си, така че да паднат назад, огледа стаята миг-два, след което очите й се спряха на Карла. Момичето издържа погледа й, замислено преценявайки жената, която беше създала такъв хаос в живота на родителите й. В нейното младо, сериозно лице нямаше никаква омраза, само любопитство.
— Съжалявам, ако съм закъсняла, мосю Поаро — каза Елза.