— Много любезно от ваша страна, че дойдохте, мадам.
Сесилия Уилямс тихичко изсумтя. Елза срещна враждебния й поглед с пълно безразличие.
— Нямаше да ви позная, Анджела — каза Елза Дитишам. — Колко ли време има оттогава? Шестнадесет години?
Еркюл Поаро незабавно се възползува от случая.
— Да, изминали са шестнадесет години от онези събития, за които сега ще говорим, но нека първо ви кажа защо сме тук.
С няколко думи той описа молбата на Карла и приемането на задачата от негова страна. Поаро бързо продължи, пренебрегвайки буреносния облак върху челото на Филип Блейк и отвращението, изписано върху лицето на Мередит.
— Аз приех поръчката и се залових за работа, за да открия истината.
В голямото високо кресло Карла Льомаршан чуваше думите на Поаро неясно, сякаш отдалече.
Заслонявайки с ръка очите си, тя тайно изучаваше петте лица. Можеше ли да види някой от тези пет души като убиец? Екзотичната Елза, зачервения Филип Блейк, милия, скъп, добър мистър Мередит Блейк, тази сурова, упорита гувернантка, хладната и компетентна Анджела Уорън?
Можеше ли тя, ако се опиташе както трябва, да си представи някой от тях да убива някого? Вероятно да, но това щеше да е съвсем друг вид убийство. Карла можеше да си представи Филип Блейк в пристъп на гняв да удуши някоя жена — да, това би могла да си представи… Или пък Мередит Блейк — как заплашва с пистолет някой крадец и без да иска, натиска спусъка.
Можеше да си представи и Анджела Уорън също стреляща с пистолет, но не без да иска и без никакво пристрастие в случая — успехът на експедицията зависи от това! Или пък в някакъв приказен замък върху миндер, застлан с ориенталски коприни — Елза, която казва: „Хвърлете нещастника в пропастта“. Безумни фантазии! Но и най-безумните фантазии не можеха да обрисуват малката мис Уилямс да убива някого! Ето друга картина на фантазията: „Убивали ли сте някого някога, мис Уилямс?“, „Продължавай със задачата, Карла, и не задавай глупави въпроси. Да убиеш някого е голям грях.“
„Сигурно съм болна — помисли си Карла. — Трябва да престана. Слушай, глупачке, онзи мъничък мъж, който твърди, че знаел.“
Еркюл Поаро говореше.
— Такава беше задачата ми — да потегля на задна скорост, тъй да се каже, да препусна назад през годините и да открия какво всъщност се е случило.
— Всички знаем какво се е случило — каза Филип Блейк. — Да се преструваме, че е имало нещо друго, е мошеничество — точно така! — нагло мошеничество. Вие измъквате пари от това момиче под фалшив претекст.
Поаро не си позволи да се разгневи.
— Всички знаем какво се е случило, казвате. Говорите, без да мислите — рече Поаро. — Приетата версия за дадени факти не е непременно вярната. Вие например, мистър Блейк, сте питаели явна неприязън към Каролайн Крейл. Такава е приетата версия за поведението ви, но всеки един с известна склонност към психология би разбрал веднага, че всъщност вярно е точно обратното. Каролайн Крейл винаги силно ви е привличала. Вие сте ненавиждали този факт и сте се мъчили да го победите, като упорито сте повтаряли пред себе си нейните недостатъци и това, че я мразите. По същия начин мистър Мередит Блейк е бил по традиция привързан към Каролайн Крейл от дълги години. В разказа си за нещастието той казва, че заради нея ненавиждал държанието на Еймиъс Крейл, но трябва само да умеете да четете между редовете, за да видите, че тази дългогодишна привързаност се е износила и че всъщност младата и красива Елза Гриър е обсебила ума и мислите му.
Мередит изпелтечи нещо, а лейди Дитишам се усмихна.
Поаро продължи:
— Споменавам тези неща само като примери, макар че те имат значение за случилото се. Много добре тогава: започвам пътешествието си назад, за да науча всичко, каквото мога, за нещастието. Ще ви кажа как постъпих: говорих с адвоката, който е защитавал Каролайн Крейл, с помощник-прокурора, със стария адвокат, който много добре е познавал семейство Крейл, с чиновника в адвокатската колегия, присъствувал на процеса, с полицейския служител, отговорен за случая, и най-накрая дойдох и до петимата очевидци, които са били на местопрестъплението. И от всичко това сглобих една картина — сложната картина на една жена. Научих също следните факти: нито веднъж Каролайн Крейл не е протестирала, че е невинна (освен единствено в писмото, написано до дъщеря й). Каролайн Крейл не е показала никакъв страх на подсъдимата скамейка, не е проявила почти никакъв интерес и през цялото време се е държала като пораженка. В затвора тя е била тиха и спокойна. В писмото, което е написала до сестра си веднага след присъдата, Каролайн Крейл е казала, че приема съдбата си такава, каквато е. По мнението на всички, с които говорих (освен едно важно изключение), Каролайн Крейл е била виновна.