— Било е доста отдавна.
— Петнадесет или шестнадесет години, предполагам. Да, точно така. Не можете да очаквате, че ще си спомня всичко съвсем точно.
— Тъкмо обратното — възпротиви се Поаро. — Помните с поразяваща яснота. Това ме смайва. Вие виждате всичко, нали? Когато говорите, картината е пред очите ви.
— Да, прав сте — промълви Фог. — Наистина виждам… съвсем ясно.
— Много бих искал да зная, приятелю, ако можете да ми кажете, защо.
— Защо ли? — Фог се замисли над въпроса. Слабото му интелигентно лице бе съсредоточено, заинтригувано. — Да, наистина… Защо?
— Какво е това, което виждате така ясно? — попита Поаро. — Свидетелите? Съдебните заседатели? Обвиняемата на подсъдимата скамейка?
— Но разбира се! Ето какво било! — прошепна Фог. — Попаднахте право в целта. Винаги ще помня Каролайн Крейл. Имаше нещо странно, романтично в тази жена. Не зная дали беше наистина красива… Не беше много млада, имаше изморен вид, с тъмни кръгове под очите, но всичко бе съсредоточено в нея — интересът, драмата… И все пак почти през цялото време тя като че ли не беше там, а някъде далече, далече. Присъствуваше само телом — притихнала, вежлива, кротко усмихната, цялата полутонове и полусенки. Въпреки всичко обаче с тези си черти Каролайн Крейл беше много по-жива, отколкото другата — онова момиче с идеалното тяло, с красивото лице и брутална млада сила. Възхищавах се от Елза Гриър, защото тя имаше кураж, можеше да се бори, устоя на мъчителите си и нито веднъж не трепна! Но аз се възхищавах от Каролайн Крейл, защото не се бори, а се оттегли в своя свят на полутонове и полусенки. Никой не можа да я победи, тъй като тя не оказа никаква съпротива.
Фог замълча.
— Сигурен съм в едно нещо само — продължи той, — тя обичаше мъжа, когото бе убила. Обичаше го толкова много, че половината от нея умря заедно с него.
Старши адвокатът мистър Фог замълча и избърса очилата си.
— Боже мой — каза той, — аз май ви наговорих разни врели-некипели! В онези години бях съвсем момче, нали разбирате — просто един амбициозен младок. Такива неща правят впечатление. И все пак сигурен съм, че Каролайн Крейл беше забележителна жена. Никога няма да я забравя. Не, никога няма да я забравя…
III глава
Младият адвокат
Джордж Мейхю беше предпазлив и неангажиран. Спомнял си за случая, разбира се, но съвсем не така ясно. Главно баща му се занимавал с него, а той самият по това време бил едва на деветнадесет години.
Да, процесът доста смутил духовете, защото Крейл бил добре известен. Картините му били много хубави… наистина много хубави. Две от тях били в Тейт10. Не че имало някакво значение…
Би ли го извинил мосю Поаро, но той, Джордж Мейхю, не разбирал какво би могло да интересува господина по това дело. О, дъщерята! Така ли? Наистина ли!? Канада? Той винаги смятал, че е Нова Зеландия.
Младият Мейхю уталожи малко безпокойството си и се поотпусна.
Такъв шок в живота на едно момиче. Той дълбоко й съчувствуваше. Наистина по-добре било тя изобщо да не научава тези неща. Каква полза имало да се казват сега?
Тя искала да знае? Да, но какво толкова имало да се знае?
Разбира се, вестникарските репортажи за процеса. Той самият не можел много да каже.
Не, боял се, че нямало никакво съмнение по отношение вината на мисис Крейл. За нея имало известно извинение. Тези художници — трудно се живеело с тях! Както се подразбрало, Крейл винаги се забърквал с разни там жени. А и самата мисис Крейл сигурно е била ревнива, неспособна да приеме фактите. В днешно време тя просто би се развела и би превъзмогнала всичко.
— Чакайте да помисля — добави адвокатът предпазливо. — Ъ-ъ-ъ, лейди Дитишам май че беше момичето в случая.
Поаро отговори, че вероятно е така.
— Вестниците подхващат от време на време тази история. Тя доста често се развежда. Много е богата; както предполагам, го знаете. Преди Дитишам беше омъжена за онзи изследовател… Лейди Дитишам е повече или по-малко известна личност. Сигурно обича скандалността.