Но, разбира се, че знаех как. Знаех точно как го направи. Просто убиваше и убиваше, докато не завзе цялата власт. Това беше най-лесният начин да стигнеш до върха.
Да елиминираш противниците.
Джейс се заизкачва по каменните стълби, които водеха към двойната входна врата, и ме изчака да го настигна, преди да почука. Младо момиче, облечено в униформа на прислужничка в черно и бяло, отвори вратата, още преди да е успял да си отдръпне ръката. Явно са ни очаквали.
— Горе са — каза момичето, посочвайки към богато украсеното стълбище пред нас, което се извиваше към втория етаж.
Преди да изкачим стълбите, преминахме през едно изискано фоайе и се зачудих дали някога съм била в друга къща, която да лъха толкова много на пари. Бяха мръсни пари, обаче — разбираше се по петънцата издълбан гипс, които очевидно бяха дупки от куршуми, и начинът, по който прислужницата се суетеше наоколо, сякаш животът и зависеше от нивото й на работа. Вероятно беше така. Сърцето ми се сви, когато осъзнах, че вероятно беше нещо като роб. Затворена в тази къща и притежавана от Емилио. Беше такова извратено копеле. Винаги ме беше страх да го доближавам като малка.
Когато стигнахме до горната част на стълбите, забелязах Дорнан през една от отворените врати. Все още беше отвън на терасата и разговаряше с баща си, но се спря достатъчно дълго, за да ми намигне. Нещо премина по тялото ми и аз му се усмихнах лъчезарно, усещайки нова вълна адреналин да се плъзва по вените ми.
Отдръпна се от баща си и влезе вътре с цигарата все още в устата му. Дръпна си още няколко пъти, преди да я махне и щракна с другата си ръка, за да привлече вниманието на останалите братя, които бяха насядали или стояха прави в изискания хол с гневни и отегчени изражения.
Винаги изглеждаха отегчени.
Джейс влезе в стаята заедно с мен.
— Съжалявам, тате — каза той. — Трафикът беше кошмарен.
Дорнан кимна и повдигна небрежно рамене.
— Не можеш да минеш с колата между редиците, както правиш с мотора — каза примирително на Джейс, който видимо си отдъхна. — Така — каза Дорнан и всеки един от синовете му се заслуша в очакване на следващите му думи, — Ноно има да ви каже няколко неща.
Емилио пристъпи в стаята от терасата с цигара в ръка. Мина покрай Дорнан и се спря пред мен, измервайки ме с поглед, сякаш бях някое премазано животно от пътя, което му вмирисваше къщата.
— Коя, по дяволите, е тя? — попита с тежък италиански акцент и издиша цигарения си дим в лицето ми. Златният му зъб проблесна на слънчевата светлина, която се процеждаше в притъмнената стая и едва се сдържах да не потръпна. Спомнях си този зъб и тази зловеща усмивка прекалено добре.
— Сами — отвърна му Дорнан.
— Е? Какво, по дяволите, прави в къщата ми?
— Падре, моля те — каза Дорнан, като го издърпа настрани. — Сами, отивай долу. Емануела ще ти покаже къде да ни изчакаш.
Обърнах се и излязох от стаята, като затворих вратата след себе си, а на устните ми се прокрадваше лека усмивка.
Един час по-късно стоях на една от терасите, която беше свързана към огромна гостна, приличаща на болнична стая, цялата в бяло и с високи стени. Слънцето беше започнало да се скрива от хоризонта, и предположих, че Дорнан и синовете му планираха дали да атакуват щом падне нощта, или да изчакат сутринта. Ако нападнеха склада на колумбийците тази нощ, щях да изтърва шанса си да остана сама с моторите им и да поставя бомбите и всичкото това време щеше да е загубено.
Господи, дано успеех да остана насаме с тези мотори поне за пет шибани минутки.
Чаках. Наблюдавах вратата. Домашно приготвените бомби на Елиът прогаряха дупка в дамската ми чанта или поне така усещах аз.
И все пак още беше рисковано. Знаех, че при всички обстоятелства нямаше да се возя с тях. Дори и да имаше фалшив паспорт и за мен, което беше много вероятно, ако се наложеше да се доближа до границата, щяха да ме разкрият. Може и да заблуждавах Дорнан и синовете му, но не можех да заблудя полицейските кучета, рентгеновите машини и въоръжените полицаи.
Чу се шум от приближаващи стъпки и още преди да се появи на вратата, знаех, че е Дорнан. Нещо в походката му, в начина, по който обувките му удряха пода, нахаканата арогантност, която витаеше около него, се усещаха с всяка негова стъпка.
Е, тези стъпки бяха преброени. Тази вечер щеше да умре. И кошмарът ми най-накрая щеше да приключи.
Затвори вратата след себе си и пусна чантата си на леглото. Без да проговори, закрачи към мен и притисна коравото си тяло към гърба ми.