Облякох се тихо, нахлузвайки една черна нощница през глава и използвах нинджа уменията си, да вдигна чантата си безшумно от земята. Тежките експлозиви се разместиха един в друг в дъното на чантата и аз погледнах към Дорнан, за да се уверя, че все още спеше дълбоко. Не помръдна и аз запристъпвах бавно и безшумно към вратата, докато през цялото време погледът ми не изпускаше лицето му.
Четиринадесета глава
Слязох надолу по стълбите и поех по дългия, извит коридор, който пресичаше целия първи етаж, като се оглеждах и ослушвах да не ме види някой. Знаех, че няколко от братята вероятно пазеха на смени, но ми се струваше по-вероятно да държат под око периметъра отвън, отколкото отвътре.
Промъкнах се към другия край на къщата, опитвайки се да позная къде се намираше гаража. Ако не се лъжех, братята бяха избутали моторите зад далечния ъгъл на къщата, отвъд спалните. Трябваше да е сравнително близо, иначе щяха да ги подкарат, затова се доверих на интуицията си и поех в тази посока.
Имах късмет. След няколко неуспешни опита в килера и складовото помещение, най-накрая се озовах в гаража, който се намираше отстрани на коридора, а вратата му не се отличаваше по нищо от останалите в къщата. Изпробвах дръжката и сърцето ми препусна от радост, когато тя се завъртя без проблем. Разбира се, че беше заключена от външната страна. Бях толкова радостна, че никой не я беше заключил и отвътре.
Затворих вратата зад мен и завъртях ключа, за да имам време да се скрия, ако някой решеше да влезе. Усетих, че моментът на истината и действията беше настъпил. Бях ужасена, а сърцето ми щеше да се пръсне.
Моторите бяха паркирани в дъното на гаража и аз се отправих натам, непоколебима и толкова нервна, че чак ми се гадеше. Отне ми няколко минути да извадя пликовете и телефоните от подплатата на дамската си чанта и да ги наредя пред мен с треперещи ръце. Включих ги и с облекчение разбрах, че Елиът се беше сетил да ги зареди и изключи, преди да ми ги даде. Пристъпих на пръсти към първия мотор в редицата и развих капачката на резервоара, в същото време придържайки един от телефоните и плика с метални лагери и пирони. Потях се и се задъхвах в задушния гараж. Сигурно бях страшна гледка в момента, натиквайки експлозиви в мотора, облечена само по нощница, докато превъртах от страх и липса на кислород.
След като се забавих сякаш с часове на първите два мотора, успях да вкарам останалите експлозиви в резервоарите доста сполучливо. Огледах се наоколо за парцал, с който да забърша моторите. Бяха капнали малки капки бензин по тях, но тъй като в порядъчната стая нямаше нищо, което да наподобява парцал, ми се наложи да импровизирам. Използвах долната част на нощницата си, благодарна, че бях решила да нося черно, и попих капките.
Доволна, отстъпих назад и загледах моторите, които вече бяха натъпкани с експлозиви. Бях решила да напъхам две бомби в мотора на Дорнан, така че каквото и да се случеше, шибанякът да се овъгли, щом натисна бутона.
Извадих айфона си от чантата и включих приложението, което Елиът беше инсталирал — същото, което проследяваше чрез джипиес всичките пет телефона, които плуваха в резервоарите на моторите. Издишах облекчено, когато на екрана се появиха шест зелени точки. Всички работеха, така че би трябвало, всички да се взривят.
Това беше едно голямо би трябвало.
Не бях глупачка, знаех, че нещата можеха да се объркат. Ако не го настроех правилно, можеха да се отдалечат твърде много с моторите и детонаторът да стане безполезен. Трябваше да съм на разстояние от пет мили от телефоните в резервоарите, за да действа детонатора. Не знаех защо, просто следвах инструкциите на Елиът.
След това идваше проблемът с груповото им заминаване. Ако тръгнеха по различно време щях да съм прецакана, защото щеше да означава, че някои от тях щяха да се взривят близо до къщата, а може би даже и в гаража.
Изключих джипиеса на телефона си, проверих дали има батерия, и го пуснах в чантата си. Доволна, преметнах чантата си през рамо и излязох на пръсти от гаража, затваряйки безшумно вратата зад мен.
По тялото ми се разля облекчение и внезапно ми се прииска да се разрева. Отново. Тръгнах пак по коридора обратно към стаята, в която се предполагаше, че Дорнан все още спи, и тъй като вече си бях свършила задачата, вече се носех безгрижно.