Положи глава в скута ми и аз приветствах разсейването от драскането на наболата му брада по бедрата ми, когато той обви кръста ми с ръце.
— Мисля, че ако се бяхме срещнали, преди да се случи всичко това, щяхме да бъдем добре. Щяхме да сме щастливи.
Преглътнах буцата в гърлото си, едната ми ръка бе отпусната леко върху късата му коса, а другата проследяваше контурите на устните му.
— Предполагам никога няма да разберем — прошепнах в тъмнината.
Вкопчих се в него сякаш бях удавник, а той беше спасителният ми пояс, и двамата понесени от течението на леденото море, изгубени заедно, но в същото време самотни.
По-късно той се откъсна от мен и ме остави сама, за да приготви кафе.
И сега вече бях напълно самотна.
Преди да си тръгна — преди да е станало време да се изправя пред обстоятелствата и да звънна на Джейс — Елиът ме разпита уморено, докато малкото му момиченце все още спеше, а утринните лъчи се процеждаха през прозореца на кухнята.
— Е — каза той, — значи майка ти наистина е там, а?
Кимнах.
— Мислиш ли, че ще се досети коя си?
Поклатих глава.
— Мислиш ли, че някой друг ще го направи?
Присвих рамене.
— Ще ми разкажеш ли всичко някой ден?
Засмях се горчиво, а въпросите му се забиваха като кинжали в сърцето ми.
— Няма да ми повярваш, ако ти разкажа.
Той пристъпи към мен, поглеждайки ме с тъжните си очи.
— Пробвай ме — каза, като взе празната кафена чаша от ръката ми и я постави на плота.
Поклатих глава.
— Няма да ми проговориш отново.
Погледът му беше толкова напрегнат, сякаш пробиваше дупки в мозъка ми и сам търсеше отговорите.
— Може и да ти проговоря — поспря за момент. — Наистина им видя сметката, а?
Кимнах.
Очите му се ококориха.
— Не мога да повярвам, че си ги убила.
— Защо? — попитах.
— Не знам. Та това си… ти. Момичето, което спасяваше изгубени котенца и хранеше птичките с трохи всяка сутрин след закуска.
— Изгубените котенца и птичките не са наранили никой — отвърнах. — А и без това не е като и ти да не си убивал никой.
Небраска беше моето безопасно убежище, моят подслон под дъжда. Нов дом за призрачно момиче като мен.
Само че един ден миналото ми връхлетя в крайпътния ресторант, който бабата на Елиът държеше. Работех там пет дни в седмицата, събирайки празните съдове и се придържах към безопасността на заградената кухня.
Един следобед си вършех работата, след като клиентите от обяд си бяха тръгнали и помещението беше почти готово да затвори за деня. Елиът ме чакаше на плота, където похапваше пържени картофки. Беше покрит с грес и масло, а опияняващата миризма, която се беше пропила в него, ме караше да се чувствам защитена където и да съм.
Докато злата участ не пристъпи в ресторантчето и едва не ме довърши за секунди.
Чух звънчето, което сигнализираше, че входната врата се е отворила и погледнах от гишето към най-ужасния си кошмар.
Един от членовете на „Джипси Брадърс“ се взираше в мен.
Братовчедът на Дорнан, Марко, явно беше пътувал с кола, тъй като не забелязах приближаващ мотор.
Притиснах се към плота, молейки Елиът с поглед. Бях застинала на място. Елиът ме изгледа подозрително и аз прошепнах безмълвно думите „Джипси Брадърс“.
Той се извъртя и застана пред мен.
— Затворихме за днес — каза Елиът, прикривайки ме, докато аз се приведох зад плота.
— Джулиет? — каза Марко дрезгаво, като се промъкна, пренебрегвайки Елиът напълно, и надникна през плота. — Я виж ти — каза презрително, като клекна на пети и протегна ръка към мен. — Изглеждаш дяволски добре за мъртво момиче.
В прозореца наблюдавах спокойното отражение на Елиът, когато извади пистолета от пояса си, прицели се в тила на мъжа и стреля, опръсквайки ме цялата с нещо, което приличаше на кетчупа, който допреди малко бях забърсвала от масите.