Денят на 17 мина в нагласяване на апарата за получаване на водорода. Той се състоеше от тридесет бурета, в които водата се разлагаше с помощта на старо желязо и сярна киселина, поставени в голямо количество вода. Водородът отиваше в средното голямо буре, като се пречистваше, докато стигне дотам, а след това минаваше в двата аеростата през отводните тръби. По този начин всеки балон се изпълваше със строго определено количество газ. За това бяха необходими хиляда осемстотин шестдесет и шест галона26 сярна киселина, шестнадесет хиляди и петдесет ливри желязо27 и деветстотин шестдесет и шест галона вода28.
Тази работа започна следващата нощ към три часа сутринта — и трая близо осем часа. На другия ден аеростатът, покрит с мрежата си, се люшкаше грациозно над коша, придържан от много торби с пръст. Апаратът за разширяване на газа бе качен много грижливо, а тръбите, които излизаха от аеростата, бяха притъкмени към цилиндричната кутия.
Котвите, въжетата, уредите, походните одеяла, палатката, храната, оръжието заеха определеното им в коша място. С вода се бяха запасили в Занзибар. Двестате ливри баласт бяха разпределени в петдесет торбички, поставени в дъното на коша, но така, че да бъдат под ръка.
Тези приготовления завършиха към пет часа вечерта. Стражата бдеше непрестанно около острова, а лодките на „Решителний“ браздяха протока.
Негрите продължаваха да проявяват своя гняв с викове, кривене и кълчене. Магьосниците обикаляха разгневените тълпи и раздухваха техния гняв. Някои от най-разпалените се опитаха да доплуват до острова, но лесно ги прогониха. Към шест часа прощална вечеря събра пътешествениците на масата на капитана и на офицерите му. Кенеди, когото вече никой не питаше за нищо, мърмореше съвсем тихичко неразбираеми думи. Той не изпускаше из очи доктор Фергюсън. Вечерята всъщност беше тъжна. Настъпваше решителният миг и навяваше на всички мъчителни мисли. Ще се видят ли някога пак сред другарите си, седнали край домашното огнище? Ако не можеха да се придвижат, какво ли щеше да стане с тях сред тия жестоки племена, в тия незнайни страни, сред безкрайните пустини?
Тия мисли, смътни дотогава и на които не обръщаха особено внимание, сега измъчваха разпаленото им въображение. Доктор Фергюсън, винаги студен и равнодушен, говори за някои и други неща. Но напразно се мъчеше да разсее заразяващата тъга. Не успя.
Тъй като се бояха от някои изстъпления срещу доктора и неговите спътници, и тримата спаха на борда на „Решителний“. В шест часа сутринта напуснаха каютата си и отидоха на остров Кумбени.
Балонът се полюшваше леко на източния вятър. Двадесет моряка замениха торбите с пръст, които го придържаха. Капитан Пенет и неговите офицери присъствуваха на тържественото отлитане.
В този миг Кенеди пристъпи право към доктора, хвана му ръката и каза:
— Окончателно ли си решил да тръгнеш, Самуел?
— Да, окончателно, драги ми Дик.
— Направих ли всичко, което зависеше от мене, за да предотвратя това пътешествие?
— Всичко.
— Тогава съвестта ми е спокойна в това отношение и ще те придружа.
— Уверен бях в това — отвърна развълнуван докторът.
Настъпи часът на раздялата. Капитанът и офицерите му целунаха горещо неустрашимите си приятели, без да забравят добрия Джо, който беше горд и радостен. Всеки от присъствуващите искаше да стисне ръката на доктор Фергюсън.
В девет часа тримата спътници заеха място в коша. Докторът запали своята горелка и засили пламъка така, че да развие бързо голяма топлина. Балонът, който се държеше на земята в пълно равновесие, след няколко минути започна да се издига. Моряците трябваше да поотпуснат въжетата, които го придържаха. Кошът се издигна на двадесетина стъпки.
— Приятели мои — извика докторът прав между двамата си спътници, като свали шапка, — да дадем на нашия въздушен кораб име, което да му донесе щастие! Да го наречем „Виктория“.
Екна гръмко ура:
— Да живее кралицата! Да живее Англия!
В тоя миг подемната сила на аеростата страхотно растеше. Фергюсън, Кенеди и Джо изпратиха прощален поздрав на приятелите си.
— Пускайте! — извика докторът.
И „Виктория“ бързо се издигна във въздуха, докато четирите топа на „Решителний“ гърмяха в нейна чест.
Дванадесета глава
Просторът беше чист, вятърът умерен. „Виктория“ се издигна почти отвесно на хиляда и петстотин стъпки височина, при която барометърът спадна с два пръста без две линии29.
При тази височина едно по-силно течение понесе балона на югозапад. Каква прелестна гледка се разгъваше пред очите на пътешествениците! Остров Занзибар се разстилаше цял-целеничък пред погледа им и се открояваше в по-тъмен цвят като върху грамадна планисфера. Полята получаваха най-различни багри. Големи китки дървета означаваха горите и сечищата.
29
Около пет сантиметра. Барометърът спада приблизително с един сантиметър на сто метра височина.