Жителите на острова изглеждаха като насекоми. Виковете „ура!“ и крясъците замираха лека-полека в простора и само топовните изстрели на парахода отекваха в долните гънки на аеростата.
— Колко е красиво! — извика Джо, като наруши за пръв път мълчанието.
Никой не му отговори. Докторът наблюдаваше барометричните колебания и отбелязваше разните подробности при издигането си. Кенеди гледаше и не можеше да се нагледа.
Слънчевите лъчи помагаха на горелката и газът се разшири още повече. „Виктория“ достигна две хиляди и петстотин стъпки височина. „Решителний“ изглеждаше обикновена лодка, а грамадна ивица пяна очертаваше на запад африканския бряг.
— Защо не говорите? — обади се Джо.
— Гледаме — отвърна докторът, като насочи далекогледа си към континента.
— Аз пък чувствувам нужда да говоря.
— Както обичаш, Джо! Говори, колкото си искаш.
И Джо си повтаряше до безконечност разни звукоподражателни думи като „о!“, „а!“, „ей!“ се лееха от устата му. Докато бяха над морето, докторът намери за разумно да лети на същата височина. Имаше възможност да разглежда брега на по-голямо разстояние. Той можеше винаги да хвърли поглед върху термометъра и барометъра, окачени във вътрешността на открехнатата палатка. Друг барометър, окачен навън, щеше да служи през нощното дежурство. След два часа „Виктория“, носена със скорост, малко по-голяма от осем мили в час, наближи чувствително брега. Докторът реши да се приближи към земята. Той намали пламъка на горелката и скоро балонът се спусна на триста стъпки над земята.
„Виктория“ се намираше над Мрима — така се нарича тая част на източното африканско крайбрежие. Гъсти пояси мангови дървета защищаваха бреговете й. Отливът изваждаше на показ дебелите им корени, изгризани от зъба на Индийския океан. Дюните, които са образували някога бреговата линия, се очертаваха на хоризонта, а на северозапад извисяваше острия си връх планината Нгуру.
„Виктория“ мина ниско над едно селище — докторът откри на картата си, че то бе селото Каоле. Цялото население се беше събрало и виеше пронизително от гняв и уплаха. Напразно бяха отправени стрели срещу въздушното чудовище, което се люшкаше величествено над безпомощната ярост.
Вятърът извиваше на юг, но докторът не се смути от посоката. Напротив, тя му позволяваше да следва пътя, начертан от капитаните Бъртон и Спик.
— Да закусим ли? — попита Джо, у когото чистият въздух възбуждаше апетит.
— Добре се сети, момчето ми.
— О! Готвенето няма да отнеме много време! Сухари и консервирано месо.
— И кафе, колкото ни душа иска — добави докторът. — Позволявам ти да заемеш малко топлина от горелката ми. Тя има в излишък. И по този начин няма да има опасност от пожар.
— Това би било ужасно — обади се Кенеди. — Сякаш имаме барутен погреб над главите си.
— Не е точно така — отвърна Фергюсън. — Но в края на краищата, ако газът се възпламени, той ще изгори малко по малко и ние ще слезем на земята, а това няма да бъде приятно. Но бъдете спокойни, аеростатът ни е херметически затворен.
— Е, да похапнем — предложи Кенеди.
— Готово е, господа — обади се Джо. — А докато закусвам заедно с вас, ще ви приготвя по едно кафе, като го опитате, ще си кажете думата.
След малко бяха поднесени три димящи чаши — с тях завършваше ситата закуска, подправена с доброто настроение на сътрапезниците. После всеки зае отново наблюдателния си пост.
Страната се отличаваше с изключително плодородие. Тесни и лъкатушни пътеки се губеха под сводове зеленина. Летяха над поля, засети с тютюн, с напълно узрели царевица й ечемик. Тук-таме се разстилаха ширни оризища с прави стебла и пурпурни цветове. Виждаха овци и кози, затворени в големи клетки на колове, за да се запазят от зъбите на леопарда. Буйна растителност се издигаше върху тая плодоносна почва. В много села се повтаряха виковете и изненадата при появата на „Виктория“ и доктор Фергюсън летеше благоразумно извън обсега на стрелите. Туземците, струпани около своите слепени колиби, преследваха дълго пътешествениците с безсилните си проклятия.
На обед, като погледна картата си, докторът пресметна, че се намира над страната Узарамо30. Полето беше осеяно с кокосови палми, пъпешови и памукови дървета, над които „Виктория“ сякаш си играеше. Джо намираше тая растителност за напълно естествена, щом като ставаше дума за Африка. Кенеди откриваше зайци и пъдпъдъци, които сякаш само плачеха за куршум. Но това щеше да бъде загубен барут, тъй като нямаше как да се прибере дивечът. Въздухоплавателите летяха със скорост дванадесет мили в час и скоро се намериха на 38°20’ дължина, над селището Тунда.