— Хубаво е да върви човек, господин Дик, но тук почвата не е много удобна — каза той, като се спъна в парчетата кварц, с които беше осеяна земята.
Кенеди направи знак на другаря си да мълчи и да се спре. Трябваше да се справят без кучета — колкото и подвижен да беше Джо, той нямаше обонянието на хрътка или на някой зайчар.
В коритото на пресъхнал ручей, където бяха останали още няколко локви, пиеше вода стадо от десетина антилопи. Грациозните животни, подушили опасността, изглеждаха неспокойни. След всяка глътка те изправяха бързо красивите си глави и вдишваха с подвижните си ноздри въздуха откъм ловците.
Кенеди обиколи няколко шубрака, докато Джо стоеше неподвижен. Той се приближи на един изстрел от тях и стреля. Стадото в миг изчезна. Само една мъжка антилопа, ударена под плешката, падна сразена. Кенеди се спусна към плячката си.
Беше синя антилопа — прекрасно животно, с бледосин, малко сивкав оттенък, коремът и вътрешната страна на краката й бяха снежнобели.
— Сполучлив изстрел! — извика ловецът. — Това е много рядък вид антилопа и се надявам, че ще успея да запазя кожата й.
— Хайде де! Сериозно ли говорите, господин Дик?
— Разбира се! Та погледни какъв прекрасен косъм!
— Но доктор Фергюсън никога няма да позволи такъв излишен товар.
— Имаш право, Джо! И все пак е жалко да оставиш цяло-целеничко такова хубаво животно!
— Цяло-целеничко ли! Не, господин Дик. Ще използваме всичко, което може да ни послужи за храна, и ако позволите, ще се справя с него не по-зле от председателя на месарското сдружение в Лондон.
— Както обичаш, приятелю. Но знай, че като ловец, за мене е еднакво лесно да убия едно животно или да го одера.
— Уверен съм в това, господин Дик, и затова не се стеснявайте, а направете едно огнище от три камъка. Има сухи дърва, колкото искате, и само след няколко минути ще използувам вашата жарава.
— Ей сега — съгласи се Кенеди.
И веднага се зае да направи огнище, в което след няколко минути пламна огън.
Джо беше извадил от антилопата дванадесет пържоли и най-крехките парчета от слабините, които скоро се превърнаха във вкусна скара.
— Това ще достави удоволствие на нашия приятел Самуел — каза ловецът.
— Знаете ли за какво мисля, господин Дик?
— Навярно за това, което вършиш; за пържолите.
— Нищо подобно. Мисля си какво ли ще правим, ако не намерим аеростата.
— Ха! Що за хрумване! Да не мислиш, че докторът ще ни изостави?
— Не. Но ако котвата се откачи?
— Невъзможно. Освен това на Самуел няма да му бъде трудно да се спусне пак долу с балона си. Той го управлява доста добре.
— Но ако вятърът го отнесе, ако не може да се върне при нас?
— Хайде, Джо, стига с твоите предположения! Те не са никак приятни!
— Ах, господине! Всичко, което се случва на тоя свят, е естествено. Значи всичко може да се случи, тъй че всичко трябва да се предвиди…
В същия миг екна изстрел.
— Ха! — възкликна Джо.
— Моята карабина! Познавам я по гърмежа!
— Сигнал!
— Ние сме в опасност!
— А може би той — възрази Джо.
— Да вървим!
Ловците прибраха бързо придобивката от своя лов и тръгнаха обратно, като се водеха по клонките, които Кенеди беше пречупил, когато идваха. Гъсталакът не им даваше възможността видят „Виктория“, но те не можеха да бъдат далече от нея. Чу се втори изстрел.
— Да побързаме — рече Джо.
— Добре! Още един изстрел.
— Това ми прилича на самозащита.
— Да бързаме.
И се затичаха с всички сили. Като стигнаха окрайнината на гората, видяха първо „Виктория“ на мястото си и доктора в коша.
— Какво ли се е случило? — попита Кенеди.
— Божичко! — извика Джо.
— Какво има?
— Там тълпа негри обсаждат балона!
И наистина на две мили от тях около тридесет души напираха към дънера на сикомората, като ръкомахаха, виеха и скачаха. Някои от тях, покатерили се на дървото, стигаха до най-горните клони. Опасността изглеждаше неизбежна.
— Господарят ми е загубен! — извика Джо.
— Хайде, Джо, не губи самообладание и се мери добре. Животът на четирима от тези негри е в ръцете ни. Напред!
Бяха изминали необикновено бързо една миля, когато в коша пак се гръмна. Куршумът удари един едър дявол, който се катереше по котвеното въже. Бездушният труп се търкулна по клоните и увисна на двадесетина стъпки над земята — двете му ръце и двата му крака се люшкаха във въздуха.
— Ха! — спря се Джо. — За какво ли се държи това животно?
— Няма значение — отвърна Кенеди. — Да тичаме! Да тичаме!
— Ах, господин Кенеди! — викна Джо, като се запревива от смях. — За опашката! За опашката! Маймуна! Та това са маймуни!