— Толкова по-зле! — отвърна Кенеди и се втурна сред виещото стадо.
Намериха се сред доста опасни павиани, свирепи и жестоки, ужасни наглед с кучешките си муцуни. Но няколко изстрела бързо ги прогониха — кривящата се орда побягна, като остави на земята няколко трупа.
В миг Кенеди се хвана за стълбата. Джо се промъкна в сикомората, взе да откачва котвата. Кошът се спусна до него и той лесно влезе вътре. След няколко минути „Виктория“ се издигна във въздуха и полетя на изток, носена от умерен вятър.
— Ей, че пристъп! — обади се Джо.
— Помислихме, че са те нападнали туземци.
— Не, бяха само маймуни! — отвърна докторът.
— Отдалеч разликата не е голяма, драги ми Самуел.
— Нито дори отблизо — добави Джо.
— Както и да е — продължи Фергюсън, — това маймунско нападение можеше да има най-тежки последици. Ако котвата се беше откачила от непрестанното клатушкане на дървото, кой знае къде щеше да ме отнесе вятърът!
— Какво ви казвах, господин Кенеди?
— Ти имаш право, Джо. Но в същото време, когато имаше право, ти печеше пържолите от антилопата и от гледане ми се прияждаше.
— Вярвам — обади се докторът, — антилопата има много вкусно месо.
— Можете да прецените, господине, масата е сложена.
— Уверявам ви — забеляза ловецът, — че тоя дивеч има някаква свойствена миризма, която не е никак за пренебрегване.
— Така е! Бих се хранил до края на живота си с антилопско месо — отговори Джо с пълна уста — особено с чаша грог за улесняване на храносмилането.
Джо приготви веднага питието, за което стана дума, и те го опитаха замислени.
— Досега всичко върви доста добре — каза той.
— Много добре — поправи го Кенеди.
— Е, господин Дик, съжалявате ли, че дойдохте с нас?
— Бих искал да видя кой би могъл да ми попречи! — отвърна смело ловецът.
Беше четири часа следобед. „Виктория“ срещна по-бързо течение. Местността неусетно ставаше все по-стръмна и скоро барометърът показваше хиляда и петстотин стъпки над морското равнище. Тогава докторът беше принуден да поддържа аеростата си на тая височина чрез доста силно разширение на газа и горелката гореше непрестанно.
Към седем часа „Виктория“ летеше над басейна Каниаме. Докторът веднага позна това грамадно, разорано пространство от десет мили с неговите селца, сгушени сред баобаби и кратунени дървета.
Вечерта вятърът започна да стихва и въздухът сякаш заспиваше. Докторът напразно търси някакво течение на различни височини. Като видя колко е тиха природата, той реши да пренощуват във въздуха и за по-голяма безопасност издигна балона на около хиляда стъпки. „Виктория“ висеше неподвижна. Величествено звездната нощ настъпи безмълвно.
Дик и Джо се проснаха върху удобните си легла и заспаха дълбок сън, докато докторът дежуреше. В полунощ той бе заместен от шотландеца.
— Събуди ме и при най-малката опасност — каза докторът. — И най-важното, не изпускай из очи барометъра. Той е нашият компас!
Нощта бе студена — имаше около двадесет и седем градуса36 разлика между дневната и нощната температура. С настъпването на мрака екна нощният концерт на животните, които жаждата и гладът прогонват от леговищата им. Разнесе се сопранът на жабите, съпровождан от воя на чакалите, а внушителният бас на лъвовете поддържаше съзвучията в тоя жив оркестър.
Сутринта, когато застана отново на поста си, доктор Фергюсън погледна компаса си и видя, че през нощта посоката на вятъра се беше променила. „Виктория“ се беше отклонила с около тридесет мили на североизток през последните два часа. Тя летеше над Мабунгуру, камениста местност, осеяна с гладки, лъскави блокове сиенит и цялата покрита със седловини. Конически канари, прилични на скалите в Карнак, стърчаха над земята като келтски гробници. Тук-таме се белееха много кости на биволи и слонове. Имаше малко дървета, като изключим гъстите гори на изток, където се притулваха няколко села.
Към седем часа една кръгла скала с размер към две мили се появи като грамадна черупка.
— На прав път сме — каза доктор Фергюсън. — Ето Жихуе ла Мкоа, където ще се спрем за малко. Искам да си набавя необходимото количество вода, нужна за горелката ми. Да опитаме да се закачим някъде.
— Има малко дървета — отговори ловецът.
— Все пак да опитаме. Джо, хвърли котвите.
Балонът почна да губи малко по малко подемната си сила и се приближи към земята. Котвите увиснаха. Една котва се заби в пукнатината на една канара и „Виктория“ остана неподвижна.
Не бива да се мисли, че докторът можеше да угаси напълно горелката си, когато спираха. Равновесието на балона беше изчислено по морското равнище. А местността ставаше все по-стръмна и по-стръмна и понеже се издигаше на шестстотин-седемстотин стъпки, балонът би се стремил да слезе по-ниско от самата повърхност. Така че трябваше да го поддържа с известно разширяване на газа. Само ако няма вятър и докторът опре коша на земята, балонът, облекчен от значителна тежест, ще запази равновесие без помощта на горелката.