Докторът слезе бавно на земята с походната си аптечка, предшествуван от Джо. Важен и величествен, както подобава, Джо седна в подножието на стълбата, кръстосал крака по арабски, и част от тълпата го заобиколи в почтителен кръг.
В това време доктор Фергюсън, воден под звуците на музика и сред обредни танци пристъпваше бавно към царското тембе, което се намираше доста далеч извън града. Беше към три часа и слънцето ярко блестеше. Какво ли друго можеше да прави в случая?
Докторът вървеше тържествено. Заобикаляха го ваганги и задържаха тълпата. Фергюсън скоро бе настигнат от незаконородения син на султана, доста хубав момък, който според обичая в страната беше единствен наследник на бащините си богатства в ущърб на законните деца. Той се просна в краката на Сина на Луната, който го изправи с изискано движение.
След три четвърти час, по сенчести пътеки, сред целия разкош на тропическата растителност, възторженото шествие стигна двореца на султана — квадратна сграда, наречена „Ититения“ и разположена върху склона на един хълм. Навън се простираше нещо като веранда, образувана от сламения покрив, подпряна с дървени колове, украсени с нещо подобно на резба. Дълги ивици, от червеникава глина красяха стените и се стремяха да изобразят хора и змии — разбира се, змиите бяха по-сполучливи от хората. Покривът на това жилище не се опираше направо на стените, така че въздухът влизаше свободно вътре. Прочее нямаше прозорци, имаше само една врата.
Доктор Фергюсън бе посрещнат с големи почести от стражата и от любимците на султана, хубави мъже от расата ваниамвези, чист представител на населението в Централна Африка, силни и снажни; добре сложени и с добро здраве. Косите им, сплетени на много плитчици, падаха върху раменете им. Страните им бяха татуирани с черни и сини резки от слепите очи до устата. На страшно разтегнатите им уши висяха дървени кръгове и плочки от копалова смола. Облечени бяха в ярки пъстри платове. Войниците бяха въоръжени с копия, с лъкове, с назъбени и натопени в отровен сок от млечок стрели, с ножове, със сими — дълги назъбени като трион саби — и с бойни брадвички.
Докторът влезе в двореца. Там станалият вече страхотен шум се увеличи при неговото идване напук на султанската болест. Той забеляза на горния праг на вратата заешки опашки и гриви от зебри, окачени като талисмани. Посрещнаха го всички жени на негово величество под благозвучните акорди на упату, вид цимбал, направен от дъното на медно гърне и под трясъка на килиндо, тъпан, висок пет стъпки, издълбан от дънера на дърво, по който блъскаха здравата с юмруци двама виртуози.
Повечето жени изглеждаха много красиви и пушеха засмени тютюн и thang с големи черни лули. Те изглеждаха добре сложени под грациозно надиплените си роби и носеха килт, къси полички от кратунени нишки, прикрепени на кръста им. Шест от тия жени бяха също така весели, макар че бяха отделени настрана и ги очакваше жестоко мъчение. Като умре султанът, те трябваше да бъдат живи заровени до него, за да го развличат във вечния му покой.
Доктор Фергюсън, след като обгърна с един поглед цялата тая картина, пристъпи към дървеното легло на властелина. Той видя там около четиридесетгодишен мъж, напълно затъпял от най-различни оргии и на когото с нищо не можеше да се помогне. Болестта, която продължаваше от години, беше само едно непрекъснато пиянство. Царственият пияница беше почти в безсъзнание и всичкият амоняк на света не би го изправил на крака.
Любимците и жените, препънали колене, стояха приведени през време на тържествения прием. Благодарение на няколко капки силно укрепително лекарство докторът съживи за миг безжизненото тяло. Султанът направи слабо движение и при един труп, който от няколко часа не даваше вече никакъв признак на живот, тая проява бе посрещната с радостни викове в чест на лекаря.
На него му беше дотегнало и той отстрани с бързо движение много разпалените си поклонници и излезе от двореца. Отправи се към „Виктория“. Беше шест часа вечерта. През неговото отсъствие Джо чакаше спокойно под стълбата. Тълпата му отдаваше най-големите почести. Като истински Син на Луната той позволяваше това. За божество той изглеждаше доста добродушен човечец, не беше горд, дори се държеше приятелски с младите африканки, които не можеха да му се нагледат. Той им отправяше между другото любезни думи.
— Обожавайте ме, госпожички, обожавайте ме — казваше им той. — Аз съм добро момче, макар че съм Син на богиня!
Поднесоха му изкупителните дарове, които се намираха обикновено в мциму — колибите с фетиши. Те се състояха от ечемични класове и от помбе. Джо се почувствува задължен да вкуси тая силна бира, но небцето му, макар че беше свикнало с вино и уиски, не можа да понесе силата на това питие. Той страшно се намръщи, а присъствуващите помислиха, че се усмихва любезно. А после девойките сляха гласовете си в провлечена мелодия и извиха около него бавен танц.