— Стар, полумъртъв пияница, чиято загуба няма да се почувствува особено много — отвърна докторът. — Но поуката от това е, че почестите са краткотрайни и не трябва да им се радваме много.
— Толкова по-зле! — възрази Джо. — Много ми допадаше! Да те боготворят! Да бъдеш бог! Но какво да се прави? Луната се показа, и то кървавочервена, което ясно доказва, че е била сърдита!
По време на тези разговори, в които Джо разгледа нощното светило от съвсем нова гледна точка, небето на север се отрупваше с грамадни облаци, със зловещи и тежки облаци. Доста силен вятър, извил се на триста стъпки над земята, носеше „Виктория“ на север-североизток. Лазурният свод над нея беше чист, но се чувствуваше, че тегне.
Към осем часа вечерта пътешествениците се намираха на 32°40’ дължина и 4°17’ ширина. Въздушните течения, под влияние на близката буря ги носеха със скорост тридесет и пет мили в час. Под краката им отминаваха бързо вълнистите и плодородни равнини Мфуто. Гледката беше възхитителна и те се възхищаваха от нея.
— Намираме се сред Лунната страна — заяви доктор Фергюсън. — Тя е запазила името, което са й дали в древността, навярно защото тук луната е била боготворена открай време. Това е наистина прелестна страна и трудно би могло да се срещне другаде по-красива растителност.
Слънцето плъзгаше последните си лъчи под струпаните облаци и позлатяваше върховете и на най-леките възвишения: исполински дървета, дървообразни треви, мъхове на самата земя, всичко бе залято от светлия поток. По леко нагънатата повърхнина тук-таме се издигаха конически хълмчета. На хоризонта нямаше никаква планина. Грамадни огради от храсталаци, непроходими плетове, трънливи джунгли разделяха една от друга поляните, където се простираха много села. Гигантски млечоци ги ограждаха като естествени укрепления и се преплитаха в кораловидните клонки на дръвчетата.
Скоро Малагазари, главен приток на езерото Танганайка, залъкатуши под гъстата зеленина. В нея се вливат много потоци, образувани от прелелите при прииждане на водите порои или от изровените в глинестата почва блата. Наблюдателите горе виждаха мрежа от водопади, хвърлена върху цялата западна част на страната.
Добитък с големи гърбици пасеше в тучните ливади и изчезваше под високата трева. Горите с чудно ухание изглеждаха грамадни китки. Но в тия китки се криеха лъвове, леопарди, хиени и тигри, за да се спасят от дневната горещина. Понякога някой слон разклащаше върховете на сечищата и се чуваше пращенето на дърветата, които се чупеха под зъбите му от слонова кост.
— Ей, че място за лов! — извика възторжено Кенеди. — Един куршум, пуснат наслуки сред гората, ще удари достоен за себе си дивеч! Не може ли да поопитаме?
— Не, драги ми Дик. Припада нощ, опасна нощ, придружена с буря. А бурите са страхотни в тоя край, където почвата е заредена като огромна електрическа батерия.
— Имате право, господарю — обади се Джо. — Жегата души, вятърът е стихнал напълно. Чувствува се, че ще стане нещо.
— Атмосферата е наситена с електричество — отвърна докторът. — Всяко живо същество чувствува това състояние на въздуха преди борбата на стихиите, но да си призная, то никога не ми е влияло толкова силно.
— В такъв случай не трябва ли да слезем на земята? — попита ловецът.
— Напротив, Дик, предпочитам да се издигнем. Боя се само да не бъда отклонен от пътя си при тия кръстосани въздушни течения.
— Да не искаш да изоставим посоката, която следваме покрай брега?
— Ако ми е възможно, ще летя седем-осем градуса по̀ на север — отвърна Фергюсън. — Ще се опитам да стигна ширината, където се предполага, че се намират изворите на Нил. Може би ще забележим някои следи от експедицията на капитан Спик. Ако изчисленията ми са точни, намираме се на 32°40’ и бих искал да се издигна право отвъд екватора.
— Виж там! — извика Кенеди, като прекъсна другаря си. — Виж тия хипопотами, които се измъкват от блатата, тия грамади обагрена с кърви плът и крокодилите, които вдишват шумно въздуха!
— Задушават се! — обясни Джо. — Ах, колко е приятно да пътуваш така и как презиращ тия зловредни гадини! Господин Самуел! Господин Кенеди! Вижте тия глутници. Животни, които вървят в гъсти редици! Трябва да са най-малко двеста. Това са вълци.
— Не, Джо, това са диви кучета. Известна порода, която има смелостта да напада и лъвове. Това е най-страшната среща за един пътешественик. Веднага ще го разкъсат.
— Охо! Джо няма да се залови да им слага намордници — заяви любезният момък. — Пък щом им е такава природата, не бива да им се сърдим много-много.
Безмълвието малко по малко растеше с приближаването на бурята. Сгъстеният въздух сякаш нямаше свойството да предава звуците. Атмосферата изглеждаше подплатена с памук и като тапицирана зала губеше всякаква звучност. Гмурецът, качулатият жерав, червените и сини сойки, дроздът и орехчетата се криеха в големите дървета. Цялата природа показваше, че наближава бедствие.