— Бог да ни пази! — каза доктор Фергюсън. — Ние сме в неговите ръце. Само той може да ни спаси. Да бъдем готови за всичко, дори за пожар. Може да не паднем бързо.
Гласът на доктора едва достигаше до ушите на неговите спътници. Но те виждаха при блясъка на светкавиците спокойното му лице. Той наблюдаваше фосфоресценцията, получена от електрическите пламъчета, които трептяха по мрежата на аеростата. Балонът се въртеше, извиваше се, но продължаваше да се издига. След четвърт час той изскочи от буреносните облаци. Електрическите заряди трещяха под него като грамаден венец от бенгалски огън, провесен на коша му.
Това беше една от най-красивите гледки, които природата може да поднесе на човека. Долу — бурята. Горе — спокойното звездно небе, безмълвно и невъзмутимо, с луната, която огряваше с кротките си лъчи разярените облаци. Фергюсън погледна барометъра. Той показваше дванадесет хиляди стъпки височина. Беше единадесет часа вечерта.
— Слава богу, няма вече никаква опасност — каза той. — Достатъчно е да се държим на тая височина.
— Страшно беше — обади се Кенеди.
— Ами! — възрази Джо. — Това поразнообрази пътуването и съм доволен, че видях буря малко от височко. Гледката е прекрасна!
Седемнадесета глава
На другата сутрин, в понеделник, към шест часа сутринта слънцето се издигаше над хоризонта. Облаците се разпръснаха и ветрец освежи утрото.
Земята, цяла в ухания, отново се появи пред очите на пътешествениците. Балонът, който се въртеше на едно и също място сред противоположни ветрове, едва се беше отместил. Докторът остави газа да се свие и се спусна надолу, за да литне по̀ на север. Дълго усилията му бяха напразни. Вятърът го отнесе на запад, докато се появиха прочутите Лунни планини, които се простираха в полукръг около заострения край на езерото Танганайка. Еднообразната им верига се открояваше на синкавия кръгозор — сякаш естествена крепост, недостъпна за изследователите на Централна Африка По няколко самотни конуса се белееха вечни снегове.
— Ето ни в една неизследвана страна — каза докторът. — Капитан Бъртон е навлязъл много на запад, но не е могъл да стигне до тези прочути планини. Той дори е отричал тяхното съществуване, потвърдено от неговия спътник Спик. Твърди, че те са плод на въображението на Спик. За нас, приятели, не може да има вече никакво съмнение.
— Ще минем ли над тях? — попита Кенеди.
— Не, ако е рекъл бог. Надявам се да намеря благоприятен вятър, който да ни отнесе към екватора. Дори ще почакам, ако трябва, и ще превърна „Виктория“ в кораб, който хвърля котва при противни ветрове.
И предвижданията на доктора скоро се сбъднаха. След като опита различни височини, „Виктория“ полетя на североизток със средна скорост.
— Взели сме добра посока — каза той, като погледна компаса си — и сме само на двеста стъпки над земята при всички благоприятни условия да проучим тия непознати области. Капитан Спик, като тръгнал да открие езерото Укербуе, е минал по̀ на запад, в права посока над Казех.
— Дълго ли ще пътуваме така? — попита Кенеди.
— Може би. Нашата цел е да продължим към изворите на Нил, а трябва да прелетим повече от шестстотин мили до крайната точка, достигната от изследователите, дошли от север.
— А няма ли да слезем на земята? — попита Джо. — Само за да се поразтъпчем.
— Ще слезем, разбира се. Прочее ние трябва да пестим припасите си и затова, добри ми Дик, ще ни доставиш по пътя прясно месо.
— Когато пожелаеш, драги Самуел.
— Ще трябва да се запасим и с вода. Кой знае дали няма да бъдем отнесени към някои безводни местности? Трябва да се вземат всички мерки.
На обед „Виктория“ се намираше на 29°15’ дължина и на 3°15’ ширина. Тя прелетя над селото Уиофу, крайна северна точка на Униамвези на ширината на езерото Укереуе, което още не можеше да се види.
Тримата пътешественици решиха да слязат на земята при първия удобен случай. Трябваше да спрат за по-дълго време и да прегледат грижливо аеростата. Намалиха пламъка на горелката. Котвите, хвърлени от коша, скоро докоснаха високите треви на грамадна ливада. Отгоре тя изглеждаше покрита с ниска морава, но в действителност моравата беше висока седем-осем стъпки.
„Виктория“ докосваше тревите, без да ги свежда, като гигантска пеперуда. Не се виждаше никакво възвишение. Сякаш се разстилаше океан от зеленина, без никаква канара.
— Ще има дълго да се носим така — обади се Кенеди. — Не виждам нито едно дърво, към което бихме могли да се приближим. Ловът изглежда че ще се провали.
— Търпение, драги ми Дик. Ти не би могъл да отидеш на лов в тия треви, които са по-високи от тебе. Все ще намерим удобно място.