Това беше наистина прекрасна разходка, истинско плаване по зеленото, почти прозрачно море, леко развълнувано от вятъра. Кошът оправдаваше напълно името си40 и сякаш пореше вълните с тая разлика, че понякога ято пъстроцветни птици излиташе от високите треви с весели писукания. Котвите потъваха в това езеро от цветя и чертаеха бразда, която се затваряше след тях като диря след кораб.
Изведнъж балонът силно се разтърси. Котвата навярно се беше забила в пукнатината на някоя скала, скрита в гигантската морава.
— Закачихме се — обади се Джо.
— Спусни тогава стълбата — отвърна ловецът.
Не беше завършил думите си, и остър вик екна в простора, а от устата на тримата пътешественици се изтръгнаха следните изречения, прекъсвани от възклицания.
— Какво е това?
— Особен вик!
— Гледайте, движим се!
— Котвата се е откачила.
— Не е! Още се държи — обади се Джо, който дърпаше към себе си въжето.
— Скалата върви!
Тревата широко се раздвижи и скоро над нея се подаде нещо продълговато и извито.
— Змия! — обади се Джо.
— Змия! — извика Кенеди, като напълни карабината си.
— О, не! — заяви докторът. — Това е хобот на слон.
— Слон ли, Самуел?
И като каза тия думи, Кенеди се прицели.
— Чакай, Дик, чакай!
— Разбира се! Животното ни влачи на буксир!
— И в правилна посока, Джо, в правилна посока.
Слонът вървеше доста бързо и скоро излезе на една поляна, където можаха да го видят цял-целеничък. По гигантския му ръст докторът позна един самец от прекрасна порода. Той имаше два белезникави, чудно извити зъба, дълги към осем стъпки. Котвата се беше закачила здраво между тях.
Животното напразно се опитваше да се избави с хобота си от въжето, което го свързваше с коша.
— Карай! Дий! — извика Джо извън себе си от радост, като подтикваше с всички сили странния возач. — Ето още един начин да се пътува! Това не е кон, а слон, моля ви се?
— Но накъде ни води? — запита Кенеди, като размахваше карабината си, която му пареше ръцете.
— Води ни там, където искаме да отидем, Дик! Малко търпение!
— „Wig a more! Wig a more!“ — както казват селяните в Шотландия, — викаше радостният Джо. — Карай! Дий!
Слонът бързо препусна. Той размахваше хобота си наляво и надясно, а подскочеше ли, кошът страшно се друсваше. Докторът с брадва в ръка беше готов да пререже въжето, ако потрябва.
— Ще се разделим с нашата котва само в краен случай — заяви той.
Препускането със слона трая близо час и половина. Животното не изглеждаше никак уморено. Тия грамадни дебелокожи могат да изминат дълъг път и на другия ден можете да ги откриете на далечни разстояния, също като китовете, на които приличат по размери и бързина.
— Всъщност — казваше Джо — ние сме забили харпун в кит и сега правим това, което правят китоловците по време на лов.
Но едно изменение на местността принуди доктора да промени начина си на пътуване.
На север от ливадата, на около три мили, се разстилаше гъста гора от калмадори. Налагаше се балонът да се освободи от возача си.
И Кенеди бе натоварен да спре тичащия слон. Той опря на рамо карабината си. Но положението, което бе заел, не беше много удобно да улучи слона. Първият куршум, който удари в черепа, се сплеска като о желязо. Слонът сякаш нищо не усети. При гърмежа той усили своя бяг и тичаше с бързината на препускащ кон.
— Дявол да го вземе! — извика Кенеди.
— Ей че твърда глава! — възкликна Джо.
— Ще опитаме с няколко конически куршума под плешката — добави Дик, напълни внимателно карабината си и стреля.
Животното нададе страшен рев и продължи да бяга с всичка сила.
— Виждам, че трябва да ви помогна, господин Дик — каза Джо, като грабна едната пушка, — иначе няма да свършим.
И два куршума се забиха в слабините на слона. Слонът се спря, изправи хобота си и хукна с всичка сила към гората. Той клатеше грамадната си глава, а кръв шуртеше от раните му.
— Да продължим да стреляме, господин Дик.
— Стреляйте непрекъснато — добави докторът. — Ние сме на двадесет разтега от гората!
Екнаха още десет изстрела. Слонът направи страшен скок. Кошът и балонът изтрещяха, сякаш всичко се счупи. При сътресението брадвата падна от ръцете на доктора на земята. Положението ставаше много опасно. Здраво завързано, въжето на котвата не можеше нито да се развърже, нито да се пререже с ножовете на пътешествениците. Балонът се приближаваше бързо към гората. В същия миг един куршум улучи животното в окото, когато си дигаше главата. То се спря, олюля се. Коленете му се подгънаха. То извърна хълбока си към ловеца.