— Един куршум в сърцето — извика той и изпразни за последен път карабината си.
Слонът нададе отчаян предсмъртен рев. Той се изправи за миг и размаха хобота си, после се строполи с цялата си тежест върху единия си зъб, който веднага се счупи. Беше мъртъв.
— Зъбът му се счупи! — извика Кенеди. — Слонова кост, сто ливри от която струват в Англия тридесет и пет гвинеи.
— Толкова много ли! — възкликна Джо, като се спусна по котвеното въже на земята.
— Защо съжаляваш, драги ми Дик? — попита доктор Фергюсън. — Та ние не сме търговци на слонова кост! Не сме дошли тук да забогатяваме!
Джо прегледа котвата. Тя се държеше здраво за оцелелия зъб. Самуел и Дик скочиха на земята, а полуиздутият аеростат се люшкаше над трупа на слона.
— Прекрасно животно! — извика Кенеди. — Какъв исполин! Никога не съм виждал в Индия толкова грамаден слон!
— Няма нищо чудно в това, драги ми Дик. Слоновете в Централна Африка са най-хубави. Андерсеновци, Къминговци са ходили толкова много на лов за слонове в околностите на Кап, че те са се преселили към екватора, където често ще ги срещаме в многобройни стада.
— А дотогава — обади се Джо — надявам се, че ще си похапнем от това животно. Наемам се да ви приготвя вкусна вечеря от месото му. Господин Кенеди ще отиде за час-два на лов, господин Самуел ще прегледа „Виктория“, а през това време аз ще готвя.
— Добро разпределение — отвърна докторът. — Постъпи, както си решил.
— Аз пък — обади се ловецът — ще се възползувам от двата часа свобода, които Джо благоволи да ми отпусне.
— Върви, но внимавай. Не се отдалечавай.
— Бъди спокоен.
И с пушка на рамо Дик навлезе в гората. Тогава Джо се зае със службата си. Най-напред той издълба в земята трап, дълбок две стъпки. Напълни го със сухи клонки, които покриваха земята и бяха счупени от слонове, пробивали си път в гората — дирите им още личаха. Като напълни дупката, той струпа отгоре й клада, висока две стъпки, и я запали.
После се залови с трупа на слона, паднал само на десет разтега от гората. Отряза ловко хобота, който беше широк близо две стъпки, и прибави към него един от гъбестите крака на слона. Това са всъщност най-вкусните късове, като гърбицата на бизона, лапата на мечката или главата на глигана.
Когато кладата изгоря напълно отвътре и отвън, в очистения от пепел и въглени трап имаше много висока температура. Месото от слона бе увито в благоуханни листа, сложено в дъното на тая пригодена за случая пещ и покрито с топлата пепел. После Джо издигна отгоре втора клада и когато дървата изгоряха, месото бе добре опечено.
Тогава Джо извади вечерята от пещта, сложи съблазнителното месо на зелени листа и нареди вечерята на прекрасна морава. Донесе сухари, ракия, кафе и наля прясна и бистра вода от съседния ручей. Удоволствие беше да се гледа така приготвеното угощение и Джо си мислеше, без да се гордее много-много, че ще бъде още по-голямо удоволствие да се яде.
— Ей че пътуване, без да се умориш, и безопасно! — повтаряше той, — Храниш се навреме! Койката ти е под носа! Какво повече може да се иска? А този мил господин Кенеди не искаше да дойде!
Доктор Фергюсън пък преглеждаше грижливо аеростата. Той сякаш не беше пострадал от бурята. Тафтата и гутаперчата бяха издържали прекрасно. Като измери височината на местността и изчисли подемната сила на балона, той със задоволство установи, че разполага със същото количество водород. Ризата продължаваше да бъде напълно непромокаема.
Пътешествениците бяха излетели от Занзибар едва преди пет дни. Пемиканът не беше още наченат. Припасите сухари и консервирано месо бяха достатъчни за дълго пътешествие. Оставаше да се поднови само запасът вода. Тръбите и серпантината изглеждаха в отлично състояние. Благодарение на каучуковите стави те бяха издържали всички люшкания на аеростата. Като завърши прегледа, докторът се зае да подреди бележките си. Той нахвърли много сполучливо околната местност заедно с дългата ливада, която се губеше в простора, с гората от калмадори и с неподвижния балон над чудовищния труп на слона.
След два часа Кенеди се върна с низа тлъсти яребици и с бут от кошута, нещо като дива коза, от рода на най-бързите антилопи. Джо се зае да приготви тия допълнителни припаси.
— Вечерята е готова! — извика той скоро с най-приятния си глас.
Тримата пътешественици само седнаха на зелената морава. Краката и хоботът на слона им харесаха много. Пиха за Англия както винаги и чудни хавански пури пръснаха за пръв път ухание в тоя прекрасен кът. Кенеди ядеше, пиеше и говореше за четирима. Той се беше упил. Предложи сериозно на своя приятел, доктора, да се заселят в тая гора, да си направят колиба от клони и да сложат начало на рода на африканските Робинзоновци.