От друга страна, балонът явно се изтощаваше и докторът чувствуваше, че му се изплъзва из ръцете! Но времето започваше да се пооправя и той се надяваше, че след дъжда ще настъпи промяна във въздушните течения.
Но следната забележка на Джо го възвърна към неприятната действителност:
— Я! — възкликна той. — Дъждът ще се усили и ако се съди по облака, който се задава, този път ще настане истински потоп!
— Пак ли облак! — извика Фергюсън.
— И то страшен — обади се Кенеди.
— Никога не съм виждал такъв — обади се Джо. — Краищата му сякаш са изтеглени по конец.
— Отдъхнах си — каза докторът, като остави далекогледа. — Това не е облак.
— Ами! — изненада се Джо.
— Не, това е ято!
— Какво ято?
— Ято скакалци.
— Скакалци ли!
— Милиарди скакалци, които ще минат над тая страна като вихрушка и горко й, защото ако кацнат, ще я опустошат!
— Искал бих да видя това!
— Почакай малко, Джо. След десет минути облакът ще ни настигне и ти ще видиш това със собствените си очи.
Фергюсън имаше право. Гъстият непрогледен облак, дълъг няколко мили, приближаваше с оглушителен шум и влачеше по земята огромната си сянка. Той представляваше безбройно пълчище от тъй наречените скакалци-преселници. На стотина крачки от „Виктория“ те се спуснаха върху зеленееща се местност. След четвърт час литнаха наново и пътешествениците още имаха възможност да видят отдалеч напълно оголените дървета и храсти и сякаш скосените ливади. Внезапна зима сякаш беше опустошила напълно равнината.
— Е какво, Джо?
— Какво, господарю! Много е любопитно, но е напълно естествено. Това, което един скакалец прави на дребно, милиарди скакалци правят на едро.
— Те са страхотна напаст — обади се ловецът. — По-страшни са дори от градушката по своите опустошения.
— И е невъзможно да се предпазиш — добави Фергюсън. — Понякога туземците са запалвали горите и дори посевите, за да спрат тия насекоми. Но първите редици се хвърляли в пламъците, угасявали ги със собствените си тела, а останалата част преминавала безпрепятствено. За щастие в тоя край има известно възмездие за техните опустошения. Туземците ловят голям брой скакалци и ги ядат с удоволствие.
— Това са въздушни скариди — каза Джо, който съжаляваше, че не може да си похапне от тях, „за да ги опита“.
Привечер местността стана по-блатиста. Горите отстъпиха място на самотни китки дървета. По бреговете на реката се виждаха тютюневи плантации и блата с тучна трева. Тогава на голям остров се появи градът Джене с двете минарета на пръстената си джамия и с отвратителната миризма, която се носеше от милионите лястовичи гнезда, полепени по стените му.
Докторът изхвърли няколко предмета, станали излишни — празни бутилки и сандък с развалено месо. Той успя да задържи „Виктория“ на височина, благоприятна за намеренията му. В четири часа сутринта първите слънчеви лъчи осветиха Сега, столицата на Бамбара, който се разпознаваше много лесно по четирите отделни града, от които е съставен, по мавританските си джамии и по непрестанното движение на саловете, които превозват жителите в различните квартали. Но пътешествениците не ги разгледаха, а и те самите минаха незабелязани. Летяха бързо право на северозапад. Докторът малко по малко се успокояваше.
— Ако летим още два дни в тая посока и с такава бързина, ще стигнем река Сенегал.
— И в приятелска страна ли ще бъдем? — попита ловецът.
— Не напълно. В краен случай, ако останем без „Виктория“, ще успеем да стигнем френските владения! Но ако тя издържи още няколкостотин мили, ще стигнем, без да се уморим, без страх и опасности до западния бряг.
— И край! — извика Джо. — Е, толкова по-зле! Ако не беше удоволствието да разказвам, никога вече не бих стъпил на земята! Мислите ли, че ще повярват на нашите разкази, господарю?
— Кой знае, добри ми Джо? В края на краищата има един неоспорим факт. Хиляди свидетели ни видяха, като литнахме от едното крайбрежие на Африка; хиляди свидетели ще ни видят, като кацваме на другото крайбрежие.
— В такъв случай — забеляза Кенеди, — струва ми се, че ще бъде трудно да се твърди, че не сме прелетели над Африка.
— Ах, господин Самуел! — въздъхна тежко Джо. — Много пъти ще съжалявам за моите камъчета чисто злато! Те биха дали тежест на нашите приказки и правдоподобност на разказите ни. С един грам злато на слушател бих събрал голяма тълпа да ме слуша и дори да ми се възхищава!