— Да излеем сандъка с вода — предложи Фергюсън. — Да запазим само толкова, колкото е необходимо за един ден.
— Готово! — обади се Джо.
— Издигна ли се балонът? — попита Кенеди.
— Слабо, около петдесет стъпки — отвърна докторът, който не изпускаше из очи барометъра. — Но това не е достатъчно.
И наистина високите върхове прииждаха към пътешествениците, сякаш връхлитаха върху тях. А те летяха ниско. Необходими бяха още повече от петстотин стъпки, за да се издигнат над тях. Изляха и водата за горелката. Запазиха само няколко пинти. Но и това не беше достатъчно.
— И все пак трябва да прелетим — заяви докторът;
— Да изхвърлим сандъците — предложи Кенеди. — Нали ги изпразнихме.
— Хвърляйте.
— Готово! — извика Джо. — Тежко е да изхвърляш така, парче по парче.
— А ти, Джо, да не вземеш да се пожертвуваш пак като оня ден? Каквото и да се случи, закълни ми се, че няма да ни напуснеш.
— Бъдете спокоен, господарю, ние няма да се напуснем.
„Виктория“ се беше издигнала още около двадесет разтега. Но планинският хребет продължаваше да господствува над нея. Той беше отвесен. Издигаше се още на повече от двеста стъпки над пътешествениците.
— След десет минути нашият кош ще се разбие о тия скали, ако не успеем да прелетим над тях — каза докторът.
— Какво да направя, господин Самуел? — попита Джо.
— Остави само пемикана, а изхвърли останалото месо, което тежи.
Балонът бе облекчен с още около петдесет ливри. Той се издигна доста нагоре. Но това нямаше значение, ако не излетеше над планинската верига. Положението беше страшно. „Виктория“ летеше с голяма бързина. Личеше, че ще се разбие на парчета. И наистина ударът щеше да бъде страхотен.
Докторът огледа коша. Той беше почти празен.
— Дик, ако се наложи, бъди готов да пожертвуваш оръжието си.
— Да пожертвувам оръжието си! — извика развълнуван ловецът.
— Приятелю, за да поискам това от тебе, значи е необходимо.
— Самуел! Самуел!
— Твоето оръжие, патроните и барутът могат да ни струват живота.
— Приближаваме — извика Джо. — Приближаваме!
Десет разтега! Планината се издигаше още десет разтега над „Виктория“. Джо грабна одеялата и ги изхвърли навън. Без да продума дума на Кенеди, той изхвърли също няколко торби с патрони и сачми.
Балонът се издигна. Той излетя над опасния връх и слънчевите лъчи осветиха горния му край. Но кошът продължаваше да се намира малко под канарите, о които неизбежно щеше да се разбие.
— Кенеди! Кенеди! — извика докторът. — Изхвърли оръжието си, иначе сме загубени.
— Чакайте, господин Дик! — извика Джо. — Чакайте?
Кенеди се обърна и го видя, че изчезна вън от коша.
— Джо! Джо! — викна той.
— Нещастният! — промълви докторът.
Планинският гребен на това място беше широк около двадесет стъпки, а от другата страна склонът леко се снишаваше. Кошът се издигна наравно с доста гладко възвишение. Той се плъзна по постеля от остри камъчета, които скърцаха под него.
— Минаваме! Минаваме! Преминахме! — извика глас, който накара сърцето на Фергюсън да трепне.
Неустрашимият момък се държеше с ръце за долния край на коша. Той тичаше пешком по билото, като облекчаваше така балона с цялата си тежест. Дори беше принуден здраво да го задържа, защото можеше да му отлети. Когато стигна на отвъдния склон и под него зина пропаст, Джо се издигна здраво на китките си, улови се за въжетата и се качи пак при другарите си.
— Проста работа — каза той.
— Добри ми Джо! Приятелю! — извика развълнуван докторът.
— О, не направих това заради вас, а зарад карабината на господин Дик! — отвърна Джо. — Задължен му бях след случая с арабина! Обичам да плащам дълговете си и сега се разплатихме — добави той, като подаде на ловеца любимото му оръжие. — Щеше да ми бъде много мъчно, ако се бяхте разделили с нея.
Кенеди му стисна здраво ръката, без да може да продума нито дума. „Виктория“ трябваше вече само да се спуска. Това й беше лесно. Скоро тя се намираше пак на двеста стъпки над земята, и беше в равновесие. Повърхността изглеждаше неравна. Имаше много възвишения, които беше трудно да се избягнат през нощта с балон, който не можеше вече да се управлява. Свечеряваше се бързо и въпреки нежеланието си докторът беше принуден да спре.
— Ще потърсим благоприятно място, за да слезем — каза той.
— Ха! Реши ли се най-сетне! — обади се Кенеди.
— Да, обмислях дълго един план, който ще изпълним — сега е едва шест часа вечерта и ще имаме време. Хвърли котвите, Джо.