Джо се подчини и двете котви увиснаха под коша.
— Виждам грамадни гори — каза докторът. — Ще летим над върховете им и ще се закачим за някое дърво. За нищо на света не бих се съгласил да пренощуваме на земята.
— Ще можем ли да слезем? — попита Кенеди.
— Защо е необходимо? Повтарям ви, че е опасно да се разделяме. Освен това ще искам вашата помощ за една трудна работа.
„Виктория“ докосваше върха на безкрайните гори и скоро се спря изведнъж. Котвите се бяха закачили. Вечерта вятърът стихна и тя висеше почти неподвижна над огромно поле от зеленина, образувано от върховете на гора от сикомори.
Четиридесет и втора глава
Доктор Фергюсън установи най-напред местоположението по звездите. Намираше се само на двадесет и пет мили от Сенегал.
— Всичко, което можем да направим, приятели — каза той, след като отбеляза тая точка на картата си, — е да преминем реката. Но понеже няма нито мост, нито лодка, на всяка цена трябва да я преминем на балон. За това е необходимо още да се облекчим.
— Но аз не виждам как може да постигнем това — обади се ловецът, който се боеше за оръжието си. — Освен ако някой от нас реши да се пожертвува и да остане назад… сега аз искам тая чест.
— Ами! — извика Джо. — Нали аз съм привикнал…
— Не става дума за хвърляне на коша, приятелю, а да се стигне пеш до африканското крайбрежие. Аз съм добър пешеходец, добър ловец…
— Никога няма да се съглася! — отсече Джо.
— Вашата великодушна борба е излишна — намеси се Фергюсън. — Надявам се, че няма да стигнем до такава крайност. Прочее, ако се наложи, вместо да се разделяме, заедно ще се опитаме да преминем тоя край.
— Добре казано — обади се Джо. — Една малка разходка няма да ни подействува зле.
— Но преди това — продължи докторът — ще прибегнем до последното средство, за да облекчим нашата „Виктория“.
— Какво е то? — попита Кенеди. — Много съм любопитен да узная.
— Трябва да се освободим от сандъците с горелката, от бунзеновата батерия и от серпантината. Това са приблизително цели деветстотин ливри, които мъкнем във въздуха.
— Но, Самуел, после как ще разширяваш водорода?
— Няма да го разширявам. Ще минем така.
— Но все пак…
— Изслушайте ме, приятели. Изчислих много точно каква подемна сила ни остава. Тя е достатъчна, за да пренесе и трима ни с малкото предмети, които ни остават. Едва ли ще тежим петстотин ливри заедно с двете котви, които държа да запазя.
— Драги ми Самуел — отвърна ловецът, — ти си по-добре запознат от нас с тия въпроси. Само ти можеш да прецениш положението. Кажи ни какво да направим и ще го направим.
— На вашите заповеди, господарю.
— Повтарям ви, приятели мои, колкото и тежко да е това решение, ще трябва да пожертвуваме апарата.
— Да го пожертвуваме! — повтори Кенеди.
— На работа! — извика Джо.
Работата не беше лека. Трябваше да разглобят апарата парче по парче. Първо извадиха смесителния сандък, после сандъка на горелката и накрая сандъка, в който се разлагаше водата. Необходими бяха общите усилия и на тримата пътешественици, за да бъдат измъкнати тия съдове от дъното на коша, където бяха здраво прикрепени. Но Кенеди беше толкова силен, Джо така ловък, а Самуел така съобразителен, че се справиха. Изхвърлиха един след друг всички уреди и те изчезнаха, като пробиха грамадни дупки в листака на сикоморите.
После трябваше да се заловят с тръбите, вкарани в балона и които бяха свързани със серпантината. Джо успя да пререже на няколко стъпки над коша каучуковите стави. Но с тръбите беше по-трудно, тъй като горният им край бе закрепен и завързан с медни жици за самия обръч на клапата.
Тогава Джо прояви чудна ловкост. Бос, за да не одраска ризата, той се покатери въпреки люшканията по мрежата до горния край на аеростата и там, след като се справи с хиляди трудности, заловил се с едната ръка за самата плъзгава повърхност, отвинти външните бурми, които придържаха тръбите. Тогава те се откачиха лесно и бяха измъкнати през долния отвор, който бе здраво завързан.
„Виктория“, облекчена от тоя значителен товар, се издигна във въздуха и опъна силно котвеното въже.
Към полунощ всичко завърши благополучно след тежка умора. Хапнаха набързо малко пемикан и пиха студен грог, тъй като докторът не можеше да предложи вече огън на Джо.
Прочее Джо и Кенеди бяха капнали от умора.
— Легнете си и спете, приятели — каза им Фергюсън. — Аз ще дежуря пръв. В два часа ще събудя Кенеди. В четири часа Кенеди ще събуди Джо. В шест часа ще отлетим и дано небето се смили над нас и през този последен ден!