Без да чакат повече, двамата спътници на доктора се излегнаха на дъното на коша и бързо заспаха дълбок сън.
Нощта беше тиха. Няколко облака се врязваха в последната четвъртина на луната, чиито бледи лъчи едва пробиваха мрака. Фергюсън, опрян на борда на коша, гледаше наоколо. Той се взираше внимателно в тъмната завеса зеленина, която се простираше под краката му и скриваше от него земята. Най-малкият шум му се струваше подозрителен и той търсеше да си обясни и лекия трепет на листата.
Прочее положението беше много тревожно сред тая варварска страна и при превозно средство, което всеки миг можеше да измени. Докторът не разчиташе вече напълно на своя балон. Мина времето, когато той го управляваше смело, защото имаше пълно доверие в него.
Обзет от такова настроение, на доктора понякога му се струваше, че долавя някакъв шум в безкрайната гора. Стори му се даже, че огън светна сред дърветата. Той се взря бързо и насочи нощния си далекоглед в тая посока. Но не видя нищо и сякаш настана по-дълбока тишина.
Фергюсън навярно се беше заблудил. Ослуша се, но не долови никакъв шум. Дежурството му бе изтекло, той събуди Кенеди, препоръча му да внимава много и легна до Джо, който спеше непробуден сън.
Кенеди запали спокойно лулата, като си търкаше очите, които се затваряха. Той се опря в един ъгъл и запуши жадно, за да прогони съня.
Гробна тишина цареше наоколо. Лек ветрец клатеше върховете на дърветата, и полюшваше коша, като приканваше ловеца към сън, който го овладяваше неволно. Опита се да се бори, отвори на няколко пъти клепки, впери в мрака очи, без да вижда, и накрая умората надделя и той заспа.
Колко ли време прекара така неподвижен? Не можа да си даде сметка, когато се събуди изведнъж от внезапно пращене.
Потърка си очите и стана. Силна топлина го лъхна в лицето. Гората беше в пламъци.
— Пожар! Пожар! — извика той, без да разбира добре какво става.
Двамата му спътници скочиха.
— Какво има? — попита Самуел.
— Пожар! — отвърна Джо. — Но кой може…
В тоя миг екнаха викове под силно осветения листак.
— А! Диваците! — извика Джо. — Запалили са гората, за да изгорим по-сигурно!
— Талибасите навярно! — каза докторът.
Огнен кръг опасваше „Виктория“. Пращенето на сухите съчки се смесваше със съскането на зелените клони. Лианите, листата, цялата жива растителност се виеше в разрушителната стихия. Докъдето стигаше погледът, се разстилаше море от пламъци. Големите дървета се открояваха черни в огъня, с клоните си, покрити с нажежени въглени. Пламтящата грамада, необятният пожар се отразяваше в облаците и пътешествениците сякаш бяха обвити в огнено кълбо.
— Да бягаме! — извика Кенеди. — Да слезем на земята. Това е единственото ни спасение!
Но Фергюсън рязко го задържа, спусна се към котвеното въже и го преряза с един замах на брадвата. Пламъците се издигаха към балона, лижеха вече осветените му страни. Но отвързалата „Виктория“ се издигна на повече от хиляда стъпки в простора. Страхотни викове екнаха в гората, примесени с оглушителни изстрели. Понесен от утринен вятър, балонът полетя на запад. Беше четири часа сутринта.
Четиридесет и трета глава
— Ако снощи не бяхме взели мерки да намалим товара си — забеляза докторът, — бяхме безусловно загубени.
— Ето какво значи да направиш нещо навреме — обади се Джо. — Спасяваш се и няма нищо по-естествено от това.
— Но ние не сме вън от опасност — заяви Фергюсън.
— Какво те плаши? — попита Дик. — „Виктория“ не може да слезе без твое позволение. Пък ако слезе, какво от това?
— Ако слезе ли! Погледни, Дик!
Пътешествениците бяха отминали гората и видяха около тридесет конника в широки шалвари и развяващи се бурнуси. Едните бяха въоръжени с копия, а другите с дълги мускети. Те следваха в лек тръс с пъргавите си и буйни коне посоката на „Виктория“, която летеше с умерена бързина. Като видяха пътешествениците, те нададоха диви викове и размахаха оръжие. Гняв и заплаха бяха изписани на мургавите им лица с рядка, но щръкнала брада, която ги правеше още по-свирепи. Те бързо препускаха по наклонените възвишения и леките склонове, които се спускат към Сенегал.
— Това са — каза докторът — жестоките талибаси! Предпочел бих да се намирам в гората сред хищни зверове, отколкото да попадна в ръцете на тия разбойници.
— Не изглеждат много приветливи! — забеляза Кенеди. — А какви са здравеняци!
— За щастие тия зверове не летят — обади се Джо. — Това е все пак добре.
— Вижте тия разрушени села, тези опожарени колиби! — каза Фергюсън. — Това е тяхно дело.
— Но те не могат да ни стигнат — възрази Кенеди — и ако успеем да се прехвърлим отвъд реката, ще бъдем в безопасност.