— Разбира се, Дик, но не бива да падаме — отговори докторът, като погледна барометъра.
— Във всеки случай, Джо, няма да бъде зле, ако приготвим оръжието си — предложи Кенеди.
— Това няма да ни навреди, господин Дик. Добре направихме, че не го посяхме по пътя.
— Моята карабина! — възкликна ловецът. — Надявам се, че никога няма да се разделя с нея.
И Кенеди я напълни най-грижливо. Имаше достатъчно барут и патрони.
— На каква височина се намираме? — попита той Фергюсън.
— На около седемстотин и петдесет стъпки. Но вече нямаме възможност да се издигаме и да се спускаме, за да търсим благоприятни течения. Сега зависим от балона.
— Това е неприятно — продължи Кенеди. — Вятърът е доста слаб и ако бяхме срещнали някой ураган както през последните дни, тия разбойници отдавна щяха да изчезнат от погледа ни.
— Тия негодници ни следват най-спокойно, с лек тръс — забеляза Джо, — като че се разхождат.
— Ако бяха по-близо — каза ловецът, — щях да се позабавлявам, като ги свалям от конете им един по един.
— Разбира се! — обади се Фергюсън. — Но и те щяха да бъдат по-близо и нашата „Виктория“ щеше да бъде много удобен прицел за дългите им мускети. А ако я разкъсат куршуми, оставям ти да прецениш какво ще бъде нашето положение.
Талибасите ги преследваха цялата сутрин. Към единадесет часа пътешествениците бяха изминали само петнадесет мили на запад.
Докторът дебнеше и най-малките облаци на хоризонта. Продължаваше да се бои от промяна в атмосферата. Какво щеше да стане с тях, ако бъдат захвърлени към Нигер? Освен това забелязваше, че балонът чувствително падаше. От тръгването им той се беше спуснал на повече от триста стъпки, а реката Сенегал навярно се намираше на около дванадесет мили. При сегашната бързина имаше още три часа път.
В същия миг нови викове привлякоха вниманието му. Силно възбудени, талибасите препускаха конете си. Докторът погледна барометъра и разбра причината за тоя вой.
— Слизаме ли? — попита Кенеди.
— Да — отвърна Фергюсън.
„Дявол да го вземе!“ — помисли си Джо.
След четвърт час кошът не беше и на сто и петдесет стъпки над земята, но вятърът се усили. Талибасите препускаха с всичка сила и скоро залп от мускети разтърси въздуха.
— Не улучихте, глупаци! — извика Джо. — Струва ми се, че ще бъде добре да държа тия безделници на разстояние.
И като се прицели в един от първите конници, стреля. Талибасът се търкулна на земята. Другарите му се спряха и „Виктория“ ги изпревари.
— Пазят се — каза Кенеди.
— Защото са уверени, че ще ни хванат — обясни докторът. — И ще успеят, ако продължаваме да се спускаме. Непременно трябва да се издигнем!
— Какво да изхвърлим? — попита Джо.
— Всичкия пемикан, който е останал! Ще се освободим от още тридесет ливри!
— Готово, господарю! — каза Джо, след като изпълни заповедта на доктора.
Кошът, който почти опираше о земята, се издигна сред крясъците на талибасите. Но след половин час „Виктория“ пак бързо се спускаше. Водородът излиташе през порите на ризата. Скоро кошът докосна земята. Негрите на Ал Хаджи се спуснаха към него. Но както става при такива случаи, щом се допря до земята, „Виктория“ подскочи нагоре и падна пак на една миля по-далеч.
— Няма ли да избягаме! — извика бясно Кенеди.
— Изхвърли ракията, Джо — викна докторът, — уредите, всичко, което тежи, изхвърли и последната котва, необходимо е!
Джо изкърти термометрите и барометрите. Но това беше дребна работа и балонът, който се издигна за миг, скоро пак падна на земята. Талибасите летяха по следите му и бяха само на двеста стъпки от него.
— Изхвърли двете пушки! — извика докторът.
— Но първо да ги изпразним поне — обади се ловецът. И четири последователни изстрела бяха отправени към конниците. Четири талибаса паднаха сред бесните викове на шайката.
„Виктория“ пак се издигна. Тя правеше огромни скокове, както грамадна гумена топка скача по земята. Странна гледка представляваха нещастниците, които гледаха да се спасят с гигантски крачки, и като Антей59 сякаш придобиваха нови сили, щом се опряха до земята! Но това положение трябваше да се свърши. Наближаваше обед. „Виктория“ губеше сили, остана без водород, удължи се. Обвивката й стана мека и се развяваше. Гънките на отпуснатата тафта шумоляха.
— Небето ни изоставя! — каза Кенеди.
Джо не отговори, той гледаше господаря си.
— Не! — каза господарят му. — Имаме да изхвърляме още повече от сто и петдесет ливри.
— Какво? — попита Кенеди, който помисли, че докторът полудява.
59
Антей — титан, син на Нептун и на Земята, когото Херкулес удушил. Героят забелязал по време на борбата, че той придобивал нови сили, когато се докосне до земята, вдигнал го във въздуха и така успял да го убие.