— Все пак…
— Изслушай ме добре, Дик, и хвърли поглед върху тая карта.
Дик хвърли с примирение поглед върху картата.
— Изкачи се по течението на Нил — каза Фергюсън.
— Изкачвам се — отвърна послушно шотландецът.
— Стигни Гондокоро.
— Стигнах го.
И Кенеди си мислеше колко лесно беше едно такова пътешествие… по картата.
— Вземи пергела — продължи докторът — и постави единия му връх върху тоя град, който и най-смелите едва са задминали.
— Поставих го.
— А сега търси край брега остров Занзибар, на 6° южна ширина.
— Намерих го.
— Тръгни сега по този паралел и стигни в Казех.
— Готово.
— Изкачи се по тридесет и третия градус дължина до началото на езерото Укереуе до мястото, където се е спрял лейтенант Спик.
— Там съм! Още малко и ще падна в езерото.
— Добре! А знаеш ли какви предположения могат да се направят въз основа на сведенията, дадени от крайбрежните племена?
— Нямам представа.
— Че това езеро, долният край на което е на 2°30’ ширина, навярно се простира и на два градуса и половина над екватора.
— Така ли!
— А от тоя северен край изтича река, която положително се влива в Нил, ако ли не е самият Нил.
— Това е интересно.
— И тъй, постави другия връх на пергела си върху тази крайна точка на езерото Укереуе.
— Готово, приятелю Фергюсън.
— Колко градуса има между двата върха?
— Едва два градуса.
— А знаеш ли колко прави това, Дик?
— Нямам си понятие.
— Това прави само сто и двадесет мили12, с други думи, нищо.
— Почти нищо, Самуел.
— А знаеш ли какво става в тоя миг?
— Кълна се в живота си, не!
— Добре тогава. Слушай. Географското дружество намери за много важно изследването на езерото, което видял Спик. Под негово покровителство лейтенантът, днес капитан Спик, се е свързал с капитан Грант от индийската армия. Те са застанали начело на многобройна и щедро субсидирана експедиция. Задачата им е да проучат езерото и да стигнат до Гондокоро; тръгнали са от Занзибар на края на октомври 1860 година. През това време англичанинът Джон Питрик, консул на нейно величество в Хартум, е получил от Форейн Офис13 около седемстотин лири. Той трябва да екипира един параход в Хартум, да го натовари с достатъчно припаси и да отплава за Гондокоро. Там ще чака кервана на капитан Спик и ще може да го продоволствува.
— Добре замислено — каза Кенеди.
— Виждаш добре, че трябва да се бърза, ако искаме да вземем участие в тези изследвания. А това не е всичко. Докато едни вървят с уверена стъпка към откриването на изворите на Нил, други пътешественици настъпват смело в сърцето на Африка.
— Пеш ли? — попита Кенеди.
— Пеш — отвърна докторът, без да забележи намека. — Доктор Крапф възнамерява да навлезе на запад през Джоб, река, която тече под екватора. Барон дьо Декен е напуснал Монбаса, отбелязал е местоположението на Кения и Килиманджаро и прониква към центъра.
— Пак ли пеш?
— Да, пеш или на муле.
— За мене това е едно и също — възрази Кенеди.
— И накрая — продължи докторът — австрийският вицеконсул в Хартум, господин фон Хойглин, току-що е организирал една много важна експедиция, чиято главна цел е да издири пътешественика Фогел, който бе изпратен през 1853 година в Судан, за да се присъедини към експедицията на доктор Барт. Господин фон Хойглин е заминал от Масуа през месец юни и докато търси следите на Фогел, той трябва същевременно да проучи местността между Нил и Чад, с други думи, да свърже в едно изследванията на капитан Спик и изследванията на доктор Барт. И тогава Африка ще бъде премината от изток до запад.
— Отлично! — извика шотландецът. — Щом всичко се нарежда така добре, какво ще правим ние там?
Доктор Фергюсън не отговори, а само дигна рамене.
Шеста глава
Доктор Фергюсън имаше прислужник. Той се обаждаше с готовност на името Джо. Прекрасен момък. Имаше пълно доверие в господаря си и му беше безкрайно предан. Изпреварваше дори нарежданията му, винаги тълкувани по най-разумен начин. Никога немърморещ, а вечно в добро настроение Калеб14. Нарочно да беше поръчан, нямаше да излезе така сполучлив. Фергюсън му беше предоставил напълно всички дребни грижи в своя живот и имаше право.
Пък и какъв човек беше докторът за почтения Джо! С какво уважение и с каква вяра приемаше той всичките му решения! Когато Фергюсън говореше, луд трябваше да бъде този, който би поискал да му възрази. Всичко, което той, мислеше, беше правилно, всичко, което кажеше — разумно, всичко, което заповядваше — изпълнимо, всичко, което предприемаше — възможно, всичко, което довършеше — възхитително.