— Каръл Забо.
— На тая й хлопа дъската. Блъсна се право в мен. И после офейка.
— Била е притеснена.
— Само не ми пробутвай ония дрънканици за предменструалния синдром.
— Направила го е заради едни гащи, всъщност жартиери.
Саймън завъртя очи.
— Ето на̀! Почва се.
— Излизала е от магазина за секси бельо „Фредерикс ъф Холивуд“ и е била притеснена, понеже тъкмо си е била купила въпросните жартиери.
— Не виждам какво му е притеснителното да си купиш жартиери.
— Ти често ли се притесняваш?
— Не ми задавай тъпи въпроси. Хайде, изплюй камъчето, защо си дошла?
— Надявах се да свалиш обвиненията.
— И дума да не става!
Седнах на стола до писалището.
— Направи ми тая услуга, ще ти бъда много признателна. Каръл ми е приятелка. Сутринта едвам я разубедих да слезе от моста.
— И защо се е качила на моста, заради някакви си жартиери ли?
— Вие, мъжете, от дума не разбирате — присвих очи аз. — Големи пердета сте.
— Няма такова нещо. Аз съм си поетична душа. Дори съм чел „Мостовете на Медисън“. Цели два пъти.
Погледнах го с влажен поглед.
— Значи ще отпуснеш примката? — попитах обнадеждена.
— Зависи колко.
— Каръл не иска да лежи в затвора. Притеснява се от кенефите там. Всички те гледали.
Саймън се наведе и тресна глава в писалището.
— Защо точно на мен!
— Говориш като майка ми.
— Ще се постарая приятелката ти да не ходи в затвора — обеща той. — Но да знаеш, че си ми задължена.
— Нали това не означава, че трябва да идвам у вас и да те обличам? Не съм такава.
— Живей в страх.
Сбогувах се със Саймън и се върнах долу. Вини беше там, но не и Откаченяка.
— Къде е твоят човек? — тросна се братовчед ми. — Нали ми каза, че бил тук, при служебния вход.
— Тук беше! Помолих го да почака на скамейката при пристава.
И двамата погледнахме скамейката. Ни Откаченяк, ни дявол.
Днес на смяна беше пристав на име Анди Дилър.
— Ей, Анди — подвикнах аз. — Знаеш ли какво е станало с моя човек?
— Съжалявам, но нещо се бях разсеял. Огледахме педя по педя първия етаж, но Откаченяка сякаш бе изчезнал вдън земя.
— Трябва да се връщам в кантората — рече Вини. — Имам работа.
Дрън-дрън, имал работа! Щеше да си бъбри с букмейкъра, да си играе с патлака, да се ръкува с не знам кой си.
Отидохме заедно на вратата и що да видим — Откаченяка стои насред паркинга и гледа как колата ми гори. Няколко ченгета притичваха около нея с пожарогасители, но нещата не изглеждаха особено обнадеждаващо. Откъм улицата с надута сирена се зададе и пожарна, която прегази веригата около паркинга.
— Ей, мой човек! — провикна се към мен Откаченяка. Виж си колата, заприлича на въглен. Направо да полудееш, маце.
— Какво се е случило?
— Седях си мирно и кротко на скамейката и те чаках, когато, не щеш ли, видях, че се задава Дрогата. Познаваш ли го Дрогата? Както и да е. Та Дрогата излизал днес от панделата и брат му бил дошъл да го прибере. Дрогата ми вика — що не дойдеш отвън да се видите с брат ми. Речено-сторено. Излизам, значи, с Дрогата, а на него винаги му се намира добра трева, та от дума на дума реших да се поотпусна в колата ти и да изпафкам една цигарка. Сигурно е отхвърчала някоя искра, защото по едно време гледам, че седалката ти гори. Лумна като слама, ще знаеш. Беше страхотна гледка, докато тези господа тук не оплескаха всичко с маркучите.
Страхотна гледка, значи! Дали Откаченяка пак щеше да каже, че е страхотна гледка, ако взема да го удуша с двете си ръце?
— Ще ми се да поостана и да се погрея на огъня — намеси се Вини, — но трябва да се връщам в кантората.
— Аз пък ще си изтърва сериала — сепна се и Откаченяка. — Дай да вършим, каквото имаме да вършим, и да се разкарвам оттук, маце.
Вече наближаваше четири, когато най-после уредих да вдигнат колата. Успях да спася крика и нищо друго. Бръкнах в дамската си чанта, за да извадя клетъчния телефон, когато до мен на паркинга спря черният линкълн.
— Не ти върви с тая кола, и туйто — каза Мичъл.
— Вече свиквам. Случва ми се често.
— Гледахме ей от там и си казахме — защо да не те откараме?
— Тъкмо звъннах на един приятел, ще дойде да ме вземе.
— Нагла опашата лъжа! — подметна Мичъл. — Висиш тук от цял час и не си се обаждала на никого. Майка ти сигурно ще си умре от срам, ако разбере, че лъжеш като дърта циганка.
— По-добре да умре от срам, отколкото от това, че съм се качила в колата ви — отвърнах аз. — С това ще й докарам инфаркт.
Мичъл кимна.
— Така си е.
Тъмното стъкло на прозореца се вдигна и линкълнът се разкара от паркинга. Най-после намерих проклетия телефон и звъннах на Лула в кантората.