— По джоба ли ти е да си взимаш апартамент?
— Заделила съм някой и друг долар от къщата, дето я продадох. Кътах ги за старчески дом, но ако се докарам чак дотам, ще взема да си тегля куршума.
Аз се свъсих.
— Е, няма още утре да се напълня с олово, де — успокои ме баба. — Остават ми още доста годинки. Пък и съм обмислила всичко. Ако захапеш дулото, ще ти отхвърчи само тилът. Така Стива от погребалното бюро няма да се чуди как да те разкрасява — и бездруго никой не ти вижда в ковчега тила. Трябва само да внимаваш да не ти трепне ръката и да оплескаш всичко, например да си откъснеш ухото. — Тя остави вестника. — На връщане ще се отбия да взема пържолки за вечеря. А сега трябва да се готвя за кормуването.
Аз пък трябваше да ходя на работа. Лошото бе, че хич не ми се работеше — не ми се дебнеше Ханибал Рамос. И никак, ама никак не ми се запознаваше с Морис Мънсън. На драго сърце бих си се върнала в легълцето, но за това не дават пари, а аз трябва да си плащам наема. Пък и вече нямах легло. Баба ми го беше окупирала.
Е, какво толкова, нищо няма да ми стане, ако прегледам папката на Мънсън. Извадих я и я разлистих. Ако не броим побоя, изнасилването и опита за кремацията, Мънсън не изглеждаше чак толкова страшен. Не си беше изклъцкал върху челото пречупени кръстове. Беше вписал срещу „Адрес“ Рокуел Стрийт. Познавах улицата. Беше на хвърлей от фабриката за копчета. Не беше в най-приятната част на града. Но не беше и в най-лошата. Средна хубост. Малки еднофамилни къщи, долепени една до друга и обитавани главно от работническата класа.
Рекс спеше в консервената кутия от супа, баба беше в банята, затова и излязох без излишни церемонии. Отидох на паркинга и затърсих с поглед сребристата фурия. И, иска ли питане, я намерих. На всичкото отгоре наистина си беше ролсваген. Купето беше от допотопен фолксваген костенурка, предницата — от стар модел ролс-ройс. Беше сребриста, с небесносини врътки отстрани, осеяни със звездички.
Стиснах очи с надеждата, че щом ги отворя, колата ще е изчезнала. Броих до три и ги отворих. Колата пак си стоеше там.
Изтичах обратно в апартамента, грабнах шапка и тъмни очила и се върнах при колата. Седнах зад волана, сгърбих се и дим да ме няма. Сребристата фурия изобщо не е съвместима с аурата ми, заповтарях си. Моята аура не е наполовина фолксваген костенурка.
След двайсетина минути вече бях на Рокуел Стрийт — взирах се в номерата и търсех къщата на Мънсън. Намерих я — изглеждаше си съвсем нормално. На една пресечка от фабриката. Много удобно, ако искаш да ходиш пеш на работа. Не толкова удобно, ако си падаш по красивите изгледи. Къщата беше двуетажна, бе почти същата като на Откаченяка. Фасадата бе облицована с бозави азбестови плочи.
Спрях при тротоара и отидох по късата алея при входната врата. Бе малко вероятно Мънсън да си е вкъщи — беше сряда сутрин и той сигурно беше в Аржентина. Натиснах звънеца и доста се сепнах, когато вратата се отвори изневиделица и отвътре надзърна Мънсън.
— Морис Мънсън?
— Какво обичате?
— Мислех, че сте… че сте на работа.
— Взех си половин месец отпуска. Имам си проблеми. А вие коя сте?
— Представлявам кантора „Винсънт Плъм“. Пропуснали сте да се явите пред съда и бих искала да ви насроча нова дата.
— Ама разбира се. Насрочете!
— Само че, за да го направя, трябва да дойдете и вие. Той погледна някъде зад мен, сигурно към Сребристата фурия.
— Нали не очаквате да се возя в това?
— Всъщност да.
— Ще се чувствам кръгъл глупак. Какво ще си помислят хората?
— Я не се занасяй, бе човек, щом аз мога да се возя в колата, и ти ще се повозиш.
— Всички жени сте един дол дренки — отсече Мънсън. — Щраквате с пръсти и очаквате да ви играем по гайдата.
Пъхнах ръка в дамската си чанта с надеждата да напипам лютивия спрей.
— Стойте тук — рече ми мъжът. — Ще изкарам моя автомобил. Оставил съм го отзад. Нямам нищо против да ми насрочат нова дата, на която да се явя пред съда, но за нищо на света няма да се кача в тая дивотия. Ще дойда с моята кола и ще карам след вас до града.
Тряс! Той затвори вратата и заключи.
Е, хайде, от мен да мине, ще го преживея някак. Върнах се в Сребристата фурия, включих двигателя и зачаках Мънсън — дали щях да го видя отново? Погледнах си часовника. Щях да му дам пет минути. И после какво? Ще вляза с гръм и трясък в къщата ли? Ще избия вратата и ще нахълтам вътре с насочен пистолет? Надзърнах в дамската си чанта. Там пистолет нямаше. Бях го забравила. Значи волю-неволю се налагаше да си тръгна и да оставя Мънсън за някой друг ден.