Със Сребристата фурия щеше да ми е доста трудно да проследя някого в тоя тежкарски квартал. Всъщност и без нея пак щеше да ми е трудно. Всички щяха да забележат, ако някъде тук спреше непозната кола. Да не говорим пък за непозната жена, която се навърта наоколо.
Пердетата по всички прозорци на Рамос бяха спуснати, та нямаше как да разбера дали вътре има някого. Беше втората от общо петте долепени една до друга къщи. Иззад покривите надзъртаха дървета. Архитектът беше оставил между групите постройки зелен пояс.
Пообиколих квартала, за да го разгледам, и пак минах покрай къщата на Рамос. Никаква промяна. Свързах се по пейджъра с Рейнджъра и след пет минути той ми звънна по клетъчния.
— Какво точно искаш от мен? — попитах го. — Намирам се пред къщата, но не се вижда нищо, пък и не мога да вися тук цяла вечност. Няма къде да се скрия.
— Върни се довечера, след като се стъмни. Виж дали ще му дойдат гости.
— С какво се занимава по цял ден?
— С какво ли не — отвърна Рейнджъра. — Семейство Рамос имат къща и в Дийл. Когато Александър идва да живее в нея, въртят бизнеса главно от къщата край плажа. Преди пожара Ханибал стоеше почти през цялото време в сградата в центъра. Имаше кабинет на четвъртия етаж.
— Каква кола кара?
— Тъмнозелен ягуар.
— Женен ли е?
— Когато е в Санта Барбара.
— Нещо друго ще ми кажеш ли?
— Да — отговори Рейнджъра. — Внимавай.
Тъкмо затвори, и телефонът иззвъня отново.
— Баба ти с теб ли е? — поинтересува се майка ми.
— Не. На работа съм.
— Къде ли е тогава? Звъня у теб, но никой не вдига.
— Сутринта баба имаше урок по кормуване.
— Майко мила! Пресвета Богородице!
— После щяла да излиза с Мелвина.
— Нали обеща да я наглеждаш? Ти какво си мислиш! Тази жена не умее да кормува. Ще вземе да изпотрепе стотици невинни хора.
— Не се притеснявай. Нали е с инструктор?
— С инструктор била, моля ви се! Баба ти никакъв инструктор не може да я оправи. Ами пистолетът? Претърсих цялата къща, няма го никъде.
Баба ми има пистолет четирийсет и пети калибър с дълга цев, който вечно крие от майка ми. Взела го е от една своя приятелка — Елзи, която пък го купила на разпродажба на вещи втора употреба. Сега пистолетът сигурно беше в дамската чанта на баба. Така чантата щяла да бъде по-тежка, ако, не дай си Боже, я нападнела някоя мутра и й се наложело да се брани с чантата. Сигурно беше така, но мен ако питате, баба просто обича да се прави на Клинт Истууд.
— Само това оставаше — да се размотава по пътищата с пистолет! — завайка се майка ми.
— Добре де — опитах се да я успокоя. — Ще поговоря с нея. Но и без мен знаеш за какво й е пистолетът.
— Защо точно на мен! — проплака майка ми. — Защо? Не знаех отговора на тоя въпрос, затова затворих.
Паркирах колата, заобиколих къщите и тръгнах по асфалтирана пътека за велосипедисти. Минаваше покрай зеления пояс зад къщата на Рамос и от нея успях да огледам хубавичко прозорците на втория етаж. За беда нямаше какво толкова да оглеждам, понеже и тук пердетата бяха спуснати. Високата тухлена стена пък затулваше прозорците на първия етаж. А бях готова да се обзаложа на цяло кило понички, че те са отворени. Там не се налагаше да дърпат пердетата. И бездруго никой не можеше да надзърне през тях. Освен ако, разбира се, не се покатереше най-нагло на тухлената стена и не се тропосаше отгоре точно като Хъмпти Дъмпти в очакване да го сполети беда.
Реших, че бедата ще връхлети по-бавно, ако Хъмпти се покатери на стената по тъмно, когато няма да го видят, затуй продължих нататък по пътеката, излязох в другия край на редицата къщи, а оттам на шосето и се върнах при колата.
Лула стоеше на вратата, когато спрях пред кантората на Вини.
— Е, ти ми скри шайбата! — възкликна тя. — Това пък сега какво е?
— Ролсваген.
— Гледам, чукнат е тук-там.
— Морис Мънсън беше вкиснат.
— Той ли те подреди така? Водиш ли го?
— Реших да отложа това удоволствие.
Лула се запревива от смях, още малко, и щеше да си докара херния.
— Трябва да му натрием наглия нос. Виж го ти него, да блъска ролсваген! Ей, Кони — извика тя, — ела да видиш, моля ти се, с каква количка се е обзавела Стефани. С истински ролсваген.
— Взела съм го само за малко — заоправдавах се аз. — Докато си прибера осигуровката.