— А какви са тези врътки отстрани?
— Фурии.
— Да, бе! Как не се сетих!
Иззад Сребристата фурия изскочи лъскав черен джип чероки, от който слезе Джойс Барнхард. Беше облечена в черен кожен панталон, черно кожено бюстие, в което едвам се побираха огромните й гърди и черно кожено яке, беше нахлузила и черни ботуши на високи токове. Косата й беше огненочервена, беше навита на огромни букли и бе вдигната на висок кок. Очите й бяха очертани с черен молив, миглите й бяха наплескани със спирала. Както се беше издокарала, приличаше на Барби.
— Чувала съм, че в спиралите за удължаване на миглите слагали косъмчета от плъх — подметна й Лула. — Дано си прочела съставките върху етикета, когато си я купувала.
Джойс погледна Сребристата фурия.
— Да не би в града да е дошъл цирк? Това сигурно е колата на клоуните.
— Това е уникат: ролсваген — уточни Лула. — Не ти ли харесва?
Джойс се подсмихна.
— А, защо, харесва ми. Но сега си мисля за друго — как да похарча парите, които ще прибера, задето съм заловила Рейнджъра.
— Да бе, вярно — подсмихна се и Лула. — Явно разполагаш с много свободно време. Ще има да почакаме, докато го заловиш.
— Ще го пипна, ще видиш — зарече се Джойс. — Винаги си хващам човека.
И всички чужди мъже, помислих горчиво аз.
— Е, Джойс, много ни е приятно да стоим тук и да си бъбрим с теб — вметна Лула. — Но си имаме по-интересни занимания. Трябва да заловим един негодник, пуснат под тлъста гаранция. Тъкмо бяхме тръгнали да го търсим.
— С какво ще го търсите, с палячовската количка ли? — поинтересува се Джойс.
— Не, с моя файърбърд — уточни Лула. — На такива важни акции ходим само с файърбърда.
— Трябва да се видя с Вини — каза Джойс. — Някой е допуснал грешка в молбата за пускане под гаранция на Рейнджъра. Исках да видя адреса, а мястото в графата е празно.
Ние с Лула се спогледахме и се подсмихнахме.
— Представяш ли си! — възкликна Лула.
Никой не знае къде точно живее Рейнджъра. В шофьорската му книжка е посочен адресът на мъжко старопиталище на Поуст Стрийт. И това за човек, който притежава административни сгради в Бостън и всеки ден държи връзка с борсовия си посредник. От време на време ние с Лула току се запретваме да го проследим, но всеки път удряме на камък.
— Е, какво ще кажеш? — попита Лула, след като Джойс влезе в кантората. — В настроение ли си да идем да му разкажем играта на Морис Мънсън?
— Не знам. Хлопа му дъската.
— Е, голям праз — възкликна Лула. — Това изобщо не ме плаши. Ще взема да му надупча тъпия задник. Той не е стрелял по теб, нали?
— Не.
— Значи е по-нормален от повечето ми комшии.
— Сигурна ли си, че след онова, което се случи със Сребристата фурия, си готова да идеш при Мънсън с файърбърда?
— Първо на първо, за да ме извадиш от твоята Сребриста фурия, ще ти трябва отварачка за консерви. Пък и вътре има само две седалки, на които ще седим ние, така че, ако спипаме Мънсън, ще се наложи да го вържем отгоре на покрива, за да го доведем дотук. Не че имам нещо против, но ще се позабавим.
Лула отиде при кантонерките и изрита долното дясно чекмедже. То отскочи и се отвори, колежката извади отвътре глок четирийсети калибър и го пъхна в дамската си чанта.
— А, без патаклами, чу ли! — подвикнах аз.
— То се знае — увери ме тя. — Това е застраховката на колата.
Докато стигнем на Рокуел Стрийт, вече ме присвиваше стомах и сърцето ми танцуваше степ.
— Не изглеждаш никак добре — каза Лула.
— Прилоша ми от колата.
— На теб никога не ти прилошава от коли.
— Прилошава ми, и още как, особено когато съм тръгнала да залавям някого, който току-що ми се е нахвърлил с крик.
— Ти не бери грижа за това. А е размахал крика, а съм му напълнила задника с олово.
— А, не! Казах ти вече, не искам патаклами!
— Да де, но това е застраховката „Живот“.
Опитах се да я изгледам кръвнишки, но къде ти! Не се получи. Само въздъхнах тежко.
— Коя е неговата къща? — поинтересува се Лула.
— Оная със зелената врата.
— Не личи дали вътре има някого.
Минахме два пъти покрай къщата, после заобиколихме отзад по черния път и спряхме пред гаража на Мънсън. Слязох от автомобила и надзърнах през прашното странично прозорче. Краун викторията си се мъдреше вътре. Ох, да му се не види, не ми върви, и туйто!
— Слушай сега какъв е планът — заобяснявах на Лула. — Ти отиваш на предната врата. Той не те е виждал. Няма да се усъмни. Представи се и му кажи да дойде с теб в центъра на града. После той ще се измъкне през задния вход, за да иде при колата си, и аз — хоп! ще му изскоча изневиделица и ще му щракна белезниците.