— Е, все ще се споразумеем.
В гимназията Дуги Крупър се славеше като най-големия баламурник. Нямаше си гадже, не спортуваше, не ядеше като всички останали. Най-върховното му постижение в последния клас бе да пъхне през сламка бонбонче тик-так в едната си ноздра.
Откаченяка обикаляше и полагаше длани върху автомобилите — да им проверял кармата.
— Ето! — провикна се той, както стоеше до малък джип в защитни цветове. — Този автомобил ще те пази.
— Като ангел хранител ли?
— Не, просто има предпазни колани.
— А има ли си година на производство? — обърнах се аз към Дуги. — Върви ли?
— Почти сигурен съм, че върви — отвърна той.
След половин час вече се бях сдобила с нов чифт дънки и с нов часовник, но не и с нова кола. Дуги се опита да ми пробута и микровълнова печка, но аз вече си имам.
Още беше ранен следобед, времето не беше ужасно, затова и отскочих до нашите да взема буика на чичо Шандор, модел петдесет и трета година. Никой не го караше, той си вървеше, имаше си и година на производство. Започнах да си втълпявам, че автомобилчето е страхотно. Класика! Чичо Шандор беше купил буика нов-новеничък, той бе в отлично състояние, което не можеше да се каже за чичо Шандор, отдавна заровен дълбоко в земята. Половината зеленикавосин, другата половина бял, с лъскави хромирани амбразурки и мощен двигател. Дано ми изплатяха осигуровката, докато баба си изкараше курсовете и опреше до буика. Надявах се да си прибера осигуровката час по-скоро, защото, да ви призная, не можех да го понасям тоя буик.
Когато най-после се отправих към къщи, слънцето вече залязваше. Паркингът пред блока беше задръстен, до едно от малкото свободни местенца бе спрял големият черен линкълн. Паркирах на празното място и десният преден прозорец на буика се смъкна.
— Това пък сега какво е? — подвикна Мичъл. — Поредният автомобил? Мисли му, ако се опитваш да ни хвърляш прах в очите.
Де да беше толкова просто!
— Напоследък си имам проблеми с колите.
— Ако в обозримо бъдеще не намериш Рейнджъра, ще си имаш и други проблеми, и то с фатални последици.
Мичъл и Хабиб сигурно бяха големи бабаити, но кой знае защо, нещо не се разтреперих от страх. Двамата просто не бяха от същата категория, както онзи психар Морис Мънсън.
— Какво се е случило на ризата ти? — поинтересува се Мичъл.
— Един се опита да ме подпали.
Той поклати глава.
— Хората съвсем полудяха. Трябва да имаш очи и на тила.
И това ми го казва човек, който току-що се е заканил да ме убие!
Влязох във входа и се огледах с надеждата да зърна Рейнджъра. Вратата на асансьора се отвори и аз надникнах вътре. Никой. Не бях сигурна какво точно съм почувствала — облекчение или разочарование. На стълбищната площадка също нямаше никого. Де да имах такъв късмет и с апартамента! Още в мига, щом отворих входната врата, от кухнята изскочи баба ми.
— Идваш си тъкмо навреме! — провикна се тя. — Пържолките са готови, слагам ги на масата. Направих и макарони със сирене. Нямаме само зеленчуци, но понеже майка ти не е тук, си рекох, че можем да ядем само каквото ни се яде.
Върху масата в трапезарията бяха подредени истински чинии, истински ножове и вилици, дори истински хартиени салфетки, сгънати на триъгълничета.
— Божичко! — ахнах аз. — Много мило от твоя страна да приготвиш такава хубава вечеря.
— Щеше да е още по-хубава, но ти имаш само една тенджера. Какво стана с комплекта тенджерки, който ти подариха на сватбата?
— Изхвърлих го, когато заварих Дики да… да прави знаеш какво с Джойс.
Баба донесе на масата и макароните със сирене.
— Влизам ти в положението — отбеляза тя, после седна и си взе от пържолките. — Трябва да бързам. Днес следобед на нас с Мелвина не ни остана време да отскочим на опелото в погребалния дом, ще идем довечера. Защо не дойдеш и ти?
Ако не броим това да си забучвам вилицата в окото, най-любимото ми занимание е да ходя на оглед на мъртъвци.
— Благодаря ти, но довечера имам работа. Един приятел ме помоли да държа едни хора под око.
— Жалко! — въздъхна баба. — В погребалния дом ще бъде много интересно.
След като баба излезе, изгледах поредната серия от продължението на „Симпсънови“, после и римейк на „Бавачката“, а също половин час от някакво телевизионно състезание — колкото да се поразсея и да не мисля за Рейнджъра. Гризеше ме подличката мисъл дали той е чак толкова невинен за убийството на Рамос. Място не можех да си намеря от притеснение, че ще вземат да го арестуват или да му теглят куршума, преди да са намерили истинския убиец. За капак се бях съгласила и да му върша мръсната работа и да ходя да следя този и онзи. Рейнджъра беше най-добрият агент на Вини, същевременно обаче се занимаваше с куп други неща, някои от които дори законни. И в миналото бях работила за Рейнджъра — с променлив успех. Накрая обаче махнах името си от неговата ведомост, понеже реших, че съдружието ни не е в интерес на никого. Но сега ми се стори, че е време да направя изключение. Макар че не бях съвсем наясно защо Рейнджъра е опрял точно до моята помощ. Не съм от най-оправните. От друга страна обаче, съм късметлийка, умея и да бъда вярна, а с мен вероятно щеше да му излезе и по-евтино.