Вече се мръкваше, когато се преоблякох. Черно ластично клинче, черна тениска, кецове, черен суичър и за да съм в пълна униформа, лютивият спрей. Ако ме спипаха, щях да кажа, че съм излязла да потичам. Всеки извратен тип в щата изтъкваше същото съшито с бели конци оправдание — действаше безотказно.
Дадох на Рекс бучка сиренце и му обещах да се прибера до час-два. На паркинга затърсих хондичката, после се сетих, че е станала на въглен. Огледах се и за Сребристата фурия, но и нея, естествено, я нямаше. Накрая въздъхнах сломено и се качих на буика.
Вечерно време Фенуд Стрийт е много уютна. Прозорците на къщите светеха, по алеите за входните врати се мержелееха лампи. На улицата нямаше жива душа.
Пердетата на Ханибал Рамос пак бяха спуснати, но изпод тях се процеждаше светлина. Минах веднъж по пресечката и оставих буика при пътеката за велосипедисти, откъдето бях минала през деня.
Размахах ръце, потичах на място, все едно загрявам, ако случайно някой ме гледа. После поех на бегом към велосипедната пътека, която минаваше зад къщите. Там през дърветата се просмукваше по-малко светлина. Поспрях колкото очите ми да свикнат със здрача. В оградата на всяка къща имаше задна врата — тръгнах предпазливо, като броях вратите, да не пропусна къщата на Ханибал. Прозорците на горния му етаж бяха тъмни, затова пък от долните струеше светлина, озарила оградата.
Натиснах вратата. Заключено. Тухлената ограда беше висока към два метра. Бе съвсем гладка, нямаше къде да се хвана или да стъпя. Огледах се с надеждата да зърна нещо, на което да се кача. Нищо. Точно тогава забелязах бора току до оградата. Беше крив, понеже зидът притискаше някои от клоните — най-горните висяха над двора. Ако успеех да се покатеря, щях да се скрия сред клонака и да позяпам Ханибал. Вкопчих се в един от долните клони и се издърпах. Изкачих се на половин метър и бях възнаградена с гледка към задния двор на Ханибал. Покрай оградата имаше цветни лехи, покрити за през зимата със слама. При задната врата на къщата имаше застлано с плочник неравно дворче. Останалото беше морава.
Точно както и подозирах, пердетата отзад не бяха спуснати. През един от двойните прозорци се виждаше кухнята. Високата двойна врата водеше към трапезария, зад която мярнах мъничко от съседната стая, вероятно хола, но не бях сигурна. Не забелязах никакво движение.
Постоях още известно време на дървото и продължих да гледам как не става нищо. В къщата на Ханибал не помръдваше нищо. У съседите — също. Да си умреш от скука! По велосипедната пътека нямаше жива душа. Никой не си разхождаше кучето. Никой не тичаше за здраве. Тъмно като в рог. Ей това му харесвам на наблюдението. Никога не се случва нищо. После ти се допикава, изчезваш за малко и точно тогава някой извършва двойно убийство.
След един час задникът ми стана безчувствен, а от бездействието краката ми изтръпнаха. Рекох си, я зарежи. И бездруго не знаех какво точно трябва да наблюдавам.
Обърнах се да сляза от бора, изгубих равновесие и тупнах долу. Пльос! Направо по дупе. В задния двор на Ханибал.
Осветлението в двора се включи и Ханибал ме погледна.
— Това пък какво е? — подвикна той.
Разкърших пръсти, размърдах крака. Всичко май си ми беше на мястото.
Ханибал се беше надвесил над мен с ръце на хълбоците и ме гледаше така, сякаш очакваше обяснение.
— Паднах от дървото — рекох му.
Но и без да го казвам, си личеше откъде съм паднала — всичко около мен беше в иглички и откършени клонки.
Ханибал продължи да стои като истукан.
Криво-ляво се изправих.
— Опитвах се да си сваля котарака. Покатерил се е още днес следобед и не помръдва оттам.
Ханибал погледна към бора.
— Още ли е горе?
Личеше си, че не вярва и на една-едничка моя думица.
— Стори ми се, че скочи, когато паднах.
Ханибал Рамос беше с калифорнийски загар и с лице като превтасало тесто. Бях го виждала на снимка и не се изненадах. Виж, не очаквах да изглежда толкова изтощен. Но човекът все пак бе изгубил току-що брат си, беше си съвсем разбираемо да страда. Имаше кестенява оредяла коса. Очите му гледаха властно иззад очилата с кокалени рамки. Беше облечен в сив панталон от костюм, който беше станал на хармоника, и в бяла, разкопчана на врата риза, и тя доста смачкана. Типичен предприемач средна ръка след тежък ден в службата. Ханибал беше малко над четирийсетте, от сто километра си личеше, че след година-две ще сложи байпасите.