— Не знам. Хрумна ми, и толкоз.
— Обаждам ти се заради моето куче. Налага се да замина за два-три дни и няма на кого да го оставя. И понеже си ми задължена…
— Живея в апартамент! Не мога да прибера тук куче.
— Само за два-три дни. Пък и кученцето е много добро.
— Защо не го оставиш в кучешки хотел?
— Мрази приюти и хотели. Отказва да яде. Направо се поболява.
— Какво ти е кучето?
— Малко.
Ох, да му се не види!
— Значи само за два-три дни, така ли?
— Ще ти го оставя утре рано сутринта и в неделя ще дойда да си го прибера.
— Не знам. Моментът не е подходящ. Баба ми е дошла на гости.
— Кучето обича стариците. Честен кръст! Пък и баба ти много ще го хареса.
Погледнах нагоре към Рекс. Щеше да ми се пръсне сърцето, ако той отказваше да яде и се поболееше, затова му влизах в положението на Саймън.
— Хайде, от мен да мине! — рекох. — По кое време утре?
— Към осем става ли?
Отворих очи — колко ли беше часът? Лежах на канапето, беше тъмно като в рог, миришеше на кафе. За миг се паникьосах — не знаех къде се намирам. Погледнах към фотьойла отсреща и забелязах, че някой се е разположил на него. Мъж. Не се виждаше нищо, беше страшна тъмница. Сърцето ми замря.
— Как мина снощи? — попита мъжът. — Научи ли нещо интересно?
Рейнджъра. Нямаше смисъл да питам как е проникнал, след като всички врати и прозорци са затворени и заключени. Рейнджъра си имаше свои си начини.
— Колко е часът?
— Три.
— А да ти е хрумвало, че по това време на нощта някои хора спят?
— Тук мирише на борова гора — отбеляза Рейнджъра.
— Аз мириша така. Бях на бора зад къщата на Ханибал и не мога да си махна смолата. Полепнала ми е по косата.
Видях в тъмното как Рейнджъра се подсмихва. Чух го и да прихва тихичко.
Седнах.
— Ханибал си има приятелка. Посети го към десет, дойде с черно БМВ. Постоя десетина минути, даде му някакво писмо и си тръгна.
— Как изглежда?
— Къса руса коса. Скъпи дрехи.
— Записа ли номера на колата?
— Да. Но още не съм го проверила.
Той отпи от кафето.
— Нещо друго?
— Той, общо взето, ме видя.
— Общо взето ли?
— Паднах от дървото в задния му двор.
Усмивката изчезна.
— И?
— И му казах, че си търся котарака, но не съм много сигурна, че ми повярва.
— Ако те е познавал по-добре… — отбеляза Рейнджъра.
— После втория път ме спипа на дървото и извади пистолет, затова скочих и побягнах.
— Умничката ми!
— Ей, ти какво си мислиш, че тук расте трева ли? — възкликнах аз и се почуках по главата.
Рейнджъра се усмихна отново.
Глава 5
— Мислех, че не пиеш кафе — казах на Рейнджъра. — Нали тялото ти уж беше храм?
Той отпи от кафето.
— Това ми е за прикритие. Върви в комплект с прическата.
— Ще си пуснеш ли пак косата?
— Вероятно.
— И тогава ще спреш ли да пиеш кафе?
— Задаваш прекалено много въпроси — отвърна Рейнджъра.
— Просто се опитвам да разбера какво става.
Той се беше отпуснал на фотьойла, беше изпружил дълъг крак, бе сложил ръцете си върху страничните облегалки и бе впил очи в мен. Остави чашата с кафето на масичката, стана и се надвеси над канапето. Наведе се и ме целуна лекичко по устните.
— За предпочитане е някои неща да си останат загадка — каза и се запъти към вратата.
— Я чакай! — спрях го аз. — Да продължавам ли да следя Ханибал?
— В състояние ли си да го следиш така, че той да не стреля по теб?
Изгледах го кръвнишки в тъмното.
— Виждам те — каза той.
— Морели иска да говори с теб.
— Ще му звънна утре. Може би.
Входната врата се отвори и после се затвори. Рейнджъра си тръгна. Отидох и надзърнах през шпионката. Ни Рейнджър, ни дявол. Сложих веригата и се върнах да си легна на канапето. Оправих възглавницата и се пъхнах под юргана.
И се сетих за целувката. Какво ли означаваше? Беше приятелска, казах си. Че каква друга може да бъде! Той не ми пусна език. Не започна да ме опипва. Не заскърца със зъби от необуздана страст. Приятелска целувка, и толкоз. Само че на мен тя не ми се стори приятелска. Стори ми се… секси.
Ами сега!
— Какво искаш за закуска? — попита баба. — Ядат ли ти се вкусни топли овесени ядки?
Ядеше ми се крем-пита и нищо друго. Но какво да се прави, трябва да се съобразяваме с роднините.
— Разбира се — отвърнах, — много ми са се прияли овесени ядки.
Сипах си чаша кафе и точно тогава на вратата се почука. Отворих и вътре се шмугна нещо голямо, рунтаво и оранжево.
— Майко мила! — ахнах аз. — Това пък какво беше?
— Златиста хрътка — поясни Саймън. — В преобладаващата си част.