— Не е ли голямшко за златиста хрътка?
Саймън довлачи в антрето двайсет и пет килограмов чувал с кучешка храна.
— Взел съм го от приют за бездомни кучета, там ми обясниха, че било златиста хрътка.
— Нали ми каза, че било малко?
— Излъгах те. Можеш да ме съдиш.
Псето нахълта в кухнята, завря нос между краката на баба и задуши.
— Ето на̀! — възкликна баба. — Новият ми парфюм наистина действа. Ще взема да го опитам на следващата сбирка в пенсионерския клуб.
Саймън издърпа кучето от баба и ми връчи кесия от кафява амбалажна хартия.
— Това тук са му нещата. Две купички, кучешки бисквитки, играчка, да си я дъвче, четка за ресане и лопатка за изпражнения.
— Лопатка за изпражнения ли? Я чакай…
— Бързам — отвърна Саймън. — Трябва да хвана самолета.
— А как се казва? — провикнах се вече от стълбищната площадка.
— Боб.
— Каква прелест! — зацъка баба. — Куче на име Боб.
Налях вода на Боб и сложих купичката на пода в кухнята.
— Ще остане само два-три дни — поясних. — В неделя Саймън ще дойде да си го прибере.
Баба огледа чувала с кучешка храна.
— Това не е ли прекалено много за някакви си два дена?
— Може би псето е яшно.
— Ако изяде всичко това за два дни, ще ти трябва не лопатка, а цял самосвал за изпражнения — вметна баба.
Махнах каишката на Боб и я окачих на кукичката в антрето.
— Е, Боб — рекох, — сигурно ще си допаднем. Открай време съм си мечтала да имам златиста хрътка.
Боб завъртя опашка и премести очи от баба към мен.
Баба забърка овесени ядки и за тримата. Ние двечките с нея си отнесохме купите в трапезарията, Боб остана да си изяде ядките в кухнята. Когато се върнахме там с баба, купичката му вече беше празна. Кутията с крем-питата — също.
— Боб явно си пада по сладкото — отбеляза баба.
Заканих му се с пръст.
— Много невъзпитано от твоя страна. Пък и ще надебелееш.
Боб продължи да върти опашка.
— Май не е от най-умните — отсече баба.
А е умен да ми яде крем-питата.
В девет баба имаше урок по кормуване.
— Сигурно ще отсъствам чак до вечерта — оповести тя. — Не се безпокой, ако не се появя. След кормуването ще ида с Луиз Грибър до търговския център. После пак ще оглеждаме апартаменти. Ако искаш, следобед мога да се отбия в бакалията и да купя телешка кайма. За да си направим довечера руло „Стефани“.
Връхлетяха ме угризения на съвестта: в тая къща готви само баба!
— Мой ред е — рекох й. — Аз ще направя рулото.
— Не знаех, че умееш да готвиш руло „Стефани“.
— То оставаше да не умея! — възкликнах аз. — Знам да готвя много неща.
Опашата лъжа. Не ме бива да изпържа и едни яйца.
Дадох на Боб от кучешките бисквитки и двете с баба излязохме. Но още преди да сме стигнали асансьора, тя спря като закована.
— Какъв е този звук? — попита тя.
И двете нададохме ухо. Боб виеше, та се късаше иззад вратата на апартамента.
Комшийката — госпожа Каруот, надзърна в коридора.
— Какъв е този звук?
— Това е Боб — поясни баба. — Не обича да стои сам вкъщи.
След десет минути вече пътувах заедно с Боб, който беше проточил глава през прозореца на колата — ушите му се вееха на вятъра.
— Майко мила! — рипна Лула, когато влязохме в кантората. — Този пък кой е?
— Казва се Боб. Сега съм нещо като кучегледачка.
— Виж ти! И каква порода е?
— Златиста хрътка.
— Изглежда така, сякаш е прекалил със стоенето под сешоара.
Попригладих козинката на Боб.
— Беше си показал главата от прозореца.
— А, такава ли била работата! — отбеляза колежката. Пуснах Боб от каишката, той се завтече към Лула и пак извъртя номера с душенето.
— Я се разкарай оттук! — подвикна Лула. — Ще ми оставиш отпечатъци от нос по новите панталони. Тя помилва кучето по главата. — Или ще се държиш прилично, или ще те изритаме оттук.
Звъннах от телефона на Кони на една своя приятелка — Мерилин Труро, която работеше в Пътна полиция.
— Я провери един номер — помолих я. — Имаш ли време?
— Ти за мезе ли ме взимаш? Извила се е една опашка, не е за разправяне. Чакат най-малко четирийсет души. Видят ли ме, че говоря по телефона, ще ме скалпират. — После Мерилин изшушука. — Това по работа ли е? Да не става дума за някой убиец?
— Може би е свързано с убийството на Рамос.
— Ама наистина ли? Страхотно!
Казах й регистрационния номер.
— Задръж така — каза Мерилин. Чух я как трака клавишите на компютъра, после оповести: — Номерът е на Тери Гилман. Тя не работеше ли за Вито Гризоли?
Направо онемях. Ако не броим Джойс Барнхард, най-много на тоя свят мразех Тери Гилман. Поради липса на по-точна дума ще кажа, че в гимназията Тери беше гадже на Джо и сега на мен ми се струваше, че тя няма нищо против да възобнови връзката. Работеше за чичо си Вито Гризоли, което осуетяваше кроежите й за Джо, понеже работата на Джо беше да предотвратява престъпността, а на чичо й Вито — да я създава.