— Мисля, че видяха всички.
— Ужас! — възкликнах. — Не си нося лопатката за кучешки изпражнения.
— Лопатката за кучешки изпражнения, моля ви се! Не бих се приближила до това и с предпазен скафандър!
— Не мога да оставя мръсотията насред паркинга.
— Защо не ги размажеш с гумите? — предложи Лула. — Нали се сещаш… за да се разпльоскат.
Включих двигателя, дадох на заден и насочих буика право към купчинката.
— Я затвори прозорците — подвикна колежката.
— Готова ли си?
Лула си запуши носа.
— Готова.
Натиснах газта до дупка и се впуснах в атака.
ПЛЬОК!
Отворихме прозорците и надзърнахме да видим какво е станало.
— Как мислиш? Дали да не повторя?
— Няма да е зле — съгласи се Лула. — И си го избий от главата да постъпваш на работа тук.
Исках да проверя набързичко какво става у Ханибал, но нямах намерение да посвещавам и Лула в начинанието, затова я излъгах, че цял ден съм щяла да пазя Боб, и я върнах в кантората. Спрях при тротоара и хоп! — зад мен изникна черната лимузина.
От нея слезе Мичъл, който дойде и надникна през прозореца откъм моята страна.
— Пак ли я караш тая трошка! — попита той. — Явно ти е личен рекорд. И какви са това куче и тая дебелана?
Лула го прониза със стръвен поглед.
— Не се притеснявай — успокоих я. — Познавам го.
— А, не се и съмнявам — рече колежката. — Да му тегля ли куршума?
— Хайде малко по-късно.
— Както кажеш! — рече Лула.
Изнесе си телесата от буика и тръгна към кантората.
— Е? — попита Мичъл.
— Какво е? Нищо.
— Наистина ме разочароваш.
— Значи Александър Рамос не ти е особено симпатичен.
— Просто не сме в неговия отбор.
— Сигурно му е тежко на човека, все пак син е изгубил.
— То беше един син, не е за разправяне! — подметна Мичъл. — Ако бях на мястото на баща му, изобщо нямаше да ми е тежко. Голям несретник. Дай му да се друса.
— Ами Ханибал? И той ли е наркоман?
— А, не. Той е акула. Александър е трябвало да го кръсти Челюстите.
— Е, аз ще вървя — казах аз. — Имам работа. Трябва да се срещна с едни хора.
— Днес ние с Чалмата нямаме много работа, та решихме да те последим.
— Защо не го ударите на живот?
Мичъл се подсмихна.
— Пък и не искам да ме следят — добавих.
Онзи продължи да се хили.
Погледнах към колите, които идваха към нас по Хамилтън, и вниманието ми беше привлечено от син автомобил. Приличаше на краун виктория. И зад волана май беше Морис Мънсън!
— Майко мила! — изкрещях, когато Мънсън зави рязко, мина през бялата линия по средата на шосето и се насочи право към мен.
— Ужас! — извика и Мичъл и паникьосан, затанцува на едно място като огромен дресиран мечок.
В последния момент Мънсън свърна рязко, за да не премаже Мичъл, изгуби контрол над волана и се заби с все сила в лимузината. За миг ми се стори, че двата автомобила са се залепили безвъзвратно, после обаче чух как Мънсън натиска до дупка газта. Краун викторията отскочи към половин метър назад и отпраши с преден калник, който затрополи по пътя.
Ние с Мичъл се спуснахме към лимузината и надзърнахме да видим какво става с Хабиб.
— Какво, по дяволите, беше това? — подвикна той.
Предната лява четвъртина на лимузината се бе нагънала на хармоника и се бе забила в гумата, капакът беше хлътнал. Хабиб, общо взето, изглеждаше здрав и невредим, лимузината обаче не можеше да помръдне и на сантиметър — поне докато някой не дойдеше да изтегли калника от гумата. Много лошо за Хабиб и Мичъл. Много добре за мен. Поне за известно време на Хабиб и Мичъл нямаше да им е до това да ме следят.
— Тоя беше ненормален — кресна Хабиб. — Видях му очите. Беше си чалнат. Записахте ли му номера?
— Всичко се разигра светкавично — поясни Мичъл. — Божке ле, кретенът му кретен караше право насам. Мислех, че се цели в мен. Мислех… Господи, мислех…
— Уплаши се като женка — притече му се на помощ Хабиб.
— Точно така — подкрепих го аз, — като свинката.
Бях на кръстопът. Умирах от желание да им кажа кой е карал онзи автомобил. Ако видеха сметката на Мънсън, щях да си отдъхна. Вече нямаше да има кой да ми пали ризата. И да ме гони с крика. Но щях и да бъде донякъде виновна за смъртта на Мънсън — не исках да се мъча от угризения на съвестта. Нека по-добре Мънсън си живее и съдът да се разправя с него.
— Оплачете се в полицията — посъветвах ги. — Ще се навъртам тук, ще ви помогна, но знаете как е.
— Да, знаем — потвърди Мичъл. — Чака те работа. Трябва да се срещнеш с едни хора.
Наближаваше дванайсет на обяд, когато двамата с Боб се понесохме покрай градската къща на Ханибал. Спрях на ъгъла и звъннах на Рейнджъра, за да кажа на телефонния му секретар, че имам новини. После известно време си гризах долната устна, докато набера смелост да сляза от колата и ида да шпионирам Ханибал.