Е, чудо голямо, какво си се притеснила такава, започнах да си втълпявам аз. Погледни къщата! Спретната и китна! Всичко е мирно и кротко. Ханибал го няма. Точно като вчера. Отиваш отзад, надзърташ и си тръгваш по живо, по здраво. Нищо няма да ти стане.
Така де, защо да не го направиш! Дишай дълбоко! Мисли позитивно!
Грабнах каишката на Боб и го затеглих към велосипедната пътека зад къщите. Щом излязох при къщата на Ханибал, спрях и нададох ухо. Тихо като в гроб. Пък и Боб изглеждаше отегчен. Ако от другата страна на оградата имаше някого, псето щеше да почне да се дърпа, нали така? Огледах стената. Видя им се страшничка. Особено като знаем, че предния път, когато бях идвала тук, бяха стреляли по мен.
Я стига, пак си заповтарях. Няма да мислиш негативно. Какво при тези обстоятелства ще направи Спайдърмен — човекът паяк? Или Ватман? Какво ще направи Брус Уилис? Брус с летящ старт ще долепи кецове до стената и за нула време ще я изкатери. Завързах Боб за един храст и хукнах към зида. Подскочих възможно най-високо, впих пръсти в горния край на оградата и увиснах. Поех си дълбоко въздух, стиснах зъби и се опитах да се изтегля… къде ти! Ами сега! Брус отдавна да се е прехвърлил от другата страна. Но той сигурно ходеше да спортува.
Пуснах се, свлякох се долу и погледнах дървото. В ствола му се мъдреше куршум. Не, не изгарях от желание да се катеря пак на проклетото дърво. Закръжих напред-назад, попуках със стави. Ами Рейнджъра? — запитах се. Нали уж му помагах. На мое място той отдавна да се е покатерил на дървото и да е надзърнал в къщата.
— Да де, но аз не съм Рейнджъра — казах на Боб.
Той ме изгледа с влажни очи.
— Хайде, от мен да мине — отсъдих накрая. — Ще се кача на тъпото дърво.
Покатерих се доста бързо, огледах се, не видях в къщата или в двора да става нещо и пак слязох долу. Отвързах Боб и се върнах тичешком при колата, където седнах и зачаках да иззвъни телефонът. След две-три минути Боб се прехвърли на задната седалка и зае позиция като за сън.
В един часа още си чаках Рейнджъра да ми се обади и тъкмо си казах, че съм гладна, когато вратата на гаража в къщата на Ханибал се плъзна и на заден ход оттам излезе зеленият ягуар.
Ужас, къщата изобщо не е била празна!
Вратата се затвори и ягуарът пое в противоположната посока, към магистралата. Не се виждаше кой точно е зад волана, но бях готова да се обзаложа, че е Ханибал. Подкарах и настигнах ягуара тъкмо преди той да излезе от отбивната. Внимавах да не се приближавам много-много, но и да не го губя от поглед.
Подминахме центъра на града и се отправихме на юг, после поехме на изток по междущатската магистрала. Конете още не се надбягваха на хиподрума „Монмът“, до лятото лунапаркът беше затворен. Това стесняваше възможностите до къщата в Дийл.
Боб пет пари не даваше, че става нещо, спеше си сладко на задната седалка, и туйто. Виж, аз не бях чак толкова спокойна. Не ми се случва всеки ден да следя мафиоти. Макар че на хартия Ханибал Рамос не беше член на мафията. Всъщност не бях съвсем сигурна, според мен обаче мафията не беше в същата гилдия, както картелът на контрабандистите на оръжие.
При Паркуей Ханибал отби от магистралата, прекоси Асбъри Парк и зави наляво, към авеню Оушън, сетне подкара по пътя за Дийл.
Дийл е градче край брега на океана, където градинарите молят едва ли не на колене тревата да порасте в недружелюбния солен въздух, бавачките идват чак от Лонг Бранч, а цените на недвижимите имоти са наистина баснословни — такива няма никъде другаде в държавата. Къщите са огромни, понякога с огради. Жителите са предимно пластични хирурзи и търговци на килими. Единственото наистина паметно събитие, случвало се някога в Дийл, беше показният разстрел на престъпния бос Бени Рагучи, по прякор Хлебарката, очистен през 1982 година в мотел „Бриз“.
Ханибал беше две коли пред мен. Намали скоростта и даде десен мигач, после се насочи към къща с алея, пред която се възправяше ограда. Къщата беше кацнала на дюна, затова се виждаха вторият етаж и покривът, останалото обаче беше скрито зад розов, измазан с гипс зид. Портата пък беше от ковано желязо, с множество какви ли не заврънкулки. Александър Рамос, международният трафикант на оръжие и прочут женкар, живееше в розова къща с розова ограда. Представяте ли си! Такова нещо не може да се случи никога в родната ми махала — Бърг. Там, ако си боядисаш къщата в розово, моментално ще те обявят за скопец.