Розовата ограда сигурно носеше духа на Средиземноморието, не знам. През лятото, когато сенниците бяха спуснати, мебелите по верандата не бяха в калъфи и откъм плажа лъхаше на слънчице и на жега, къщата вероятно олицетворяваше самия живот. През март обаче изглеждаше така, сякаш всеки момент отнейде щеше да изскочи Прозак, за да й удари един шут. Белезникав студен блудкаж.
Докато минавах покрай къщата, забелязах, че от ягуара слиза мъж. Същото телосложение и цвят на косата, както на Ханибал — значи беше той. Освен, разбира се, ако не ме беше мернал и днес на дървото и после не ме беше видял, че го дебна от улицата, и не бе пратил някой комшия — негов двойник, да се метне на ягуара и да ме отведе чак до Дийл колкото да ме вкара в заблуждение.
— Ти как мислиш? — попитах Боб.
Псето отвори едно око, погледна ме невиждащо и продължи да си спи.
И аз бях на същото мнение.
Подкарах, изминах петстотин-шестстотин метра надолу по авеню Оушън, направих обратен завой и пак профучах покрай розовата къща. Спрях така, че да не ме виждат — зад ъгъла. Пъхнах си косата под бейзболна шапка, на която се мъдреше надписът „Металика“, сложих си тъмни очила, изтеглих Боб за каишката и тръгнах към къщата на Рамос. Дийл си е цивилизован град, с лъснати до блясък циментови тротоари, сякаш правени специално за бавачки с детски колички. А също за любопитковци, които за прикритие си водят кучетата.
Бях на няколко метра от портата, когато пред нея спря черна лимузина. Портата се отвори и лимузината влезе вътре. Двама мъже отпред. Задните прозорци бяха тъмни. Започнах уж да оправям каишката на Боб и го оставих да подуши наоколо. Лимузината спря пред колонадата на главния вход и двамината отпред слязоха. Единият отиде да свали няколко сака от багажника. Вторият отвори вратата на мъжа отзад. Беше някъде към шейсетте. Среден на ръст. Слаб. Облечен в яке и панталон. Побеляла къдрава коса. От това, че всички затанцуваха около него, си направих извода, че мъжът е Александър Рамос. Явно беше пристигнал за погребението на сина си. Ханибал излезе да посрещне по-възрастния мъж. На входната врата се появи и по-млада и по-тънка версия на Ханибал, която обаче не слезе по стълбите. Помислих си: Юлисис, средният син.
Никой не изглеждаше особено щастлив от тази мила семейна среща. При тези обстоятелства съвсем разбираемо, рекох си аз. Ханибал каза нещо на по-възрастния мъж. Той се изопна и го шляпна отстрани по главата. Но не силно. Не така, че да го подкоси. А по-скоро за да му каже: тъпанар.
Въпреки това трепнах по инстинкт. Стоях доста далеч, но пак видях как Ханибал е стиснал зъби.
Глава 6
Докато се прибирах, само едно ми се въртеше в главата: ако си баща, покрусен от смъртта на сина си, ще поздравиш ли първородното си чедо с шляпване по главата?
— Ей, нищо не знам аз — споделих с Боб. — Ами ако кандидатстват за званието „Най-гадно семейство на годината“?
Да ви призная, облекчение си е да се натъкнеш на семейство, което да е по-гадно от твоето. Не че по представите на Джърси моето е чак толкова гадно!
На Хамилтън спрях пред универсалния магазин, извадих клетъчния телефон и звъннах на майка ми.
— На месарския щанд съм — обясних й. — Смятам да готвя руло „Стефани“. Какви продукти ми трябват?
Майка ми мълчеше — представих си я как се прекръства и се пита какво ли е вдъхновило щерка й, че да се запретне да прави руло „Стефани“ — дали въпреки всичко не е някой мъж?
— Руло „Стефани“ ли? — попита накрая.
— За баба — уточних. — Ядяло й се руло „Стефани“.
— Да, разбира се — рече майка. — Пък аз си помислих друго.
След като се прибрах, пак й звъннах.
— Вече съм вкъщи — обясних й. — Какво да правя с тия неща?
— Смесваш всички продукти, слагаш ги във формичка и ги печеш един час на сто и петдесет градуса.
— Когато бях в магазина, не ми спомена нищо за формичка — възроптах аз.
— Толкова ли нямаш формичка?
— Разбира се, че имам. Само питах… Всъщност карай, ще се оправя.
— Успех! — пожела майка ми.
Боб се беше разположил насред кухнята — да не изтърве нещо.
— Нямам формичка — споделих с него. — Но няма да допуснем такава дреболия да развали всичко, нали така?
Метнах в купата телешката кайма заедно с всички останали продукти, необходими за руло „Стефани“. Пукнах отгоре едно яйце и загледах как се плъзга по каймата. Боцнах го с лъжицата.
— Ха така! — рекох на Боб.
Той завъртя опашка — явно си падаше по грубостите.
Разбърках каймата с лъжицата, но яйцето не искаше да се смесва, и туйто. Поех си дълбоко въздух и бръкнах с две ръце. След две-три минути всичко вече се беше омесило. Оформих каймата като снежен човек. После пък като Хъмпти Дъмпти. След това го направих на торта. Така каймата заприлича на купчинката, която бяхме оставили на паркинга пред „Макдоналдс“. Накрая врътнах две големи кюфтета.