За десерт бях купила сладолед с банани — прехвърлих го от станиоловата кутийка в плоска чиния, а в кутийката сложих грамадните кюфтета.
— Неволята е майка на изобретателността — поясних на Боб.
Турих кюфтетата във фурната, нарязах и картофи, които също сложих да се пекат, после отворих консерва царевично пюре и го пресипах в купа — да е готово да го пъхна в последния момент в микровълновата. Виж ти, то не било чак толкова неприятно да готвиш. Приличаше на секса. В началото не ти се чука, но решиш ли се веднъж, става все по-хубаво…
Подредих масата за двама и тъкмо приключих, когато телефонът иззвъня.
— Здрасти, сладур — каза Рейнджъра.
— Здравей. Имам новини. Автомобилът, посетил снощи Ханибал, е на Тери Гилман. Би трябвало да я позная, но я видях само в гръб, пък и не съм очаквала точно тя да се изтърси там.
— Сигурно е поднесла съболезнования от Вито.
— Не знаех, че Вито и Рамос са приятели.
— Вито и Александър са си обявили мирно съвместно съществуване.
— И още нещо — допълних. — Днес сутринта проследих Ханибал до къщата в Дийл.
После му разказах за по-възрастния мъж в лимузината, за шляпването по главата и за появата на третия, по-млад мъж — според мен Юлисис Рамос.
— Откъде знаеш, че е бил Юлисис?
— Само предполагам. Прилича на Ханибал, но е по-слаб.
Известно време Рейнджъра мълча.
— Да продължавам ли да държа под наблюдение къщата? — поинтересувах се.
— От време на време ще отскачаш да проверяваш. Искам да разбера дали някой живее там.
— Според теб не е ли странно, че Рамос шляпна сина си? — попитах аз.
— Не знам — отвърна Рейнджъра. — Ние вкъщи непрекъснато се пошляпваме.
Той затвори, а аз продължих да стоя като вкаменена и да умувам какво съм пропуснала. Рейнджъра не се издаваше, но за миг беше замълчал, после тонът му се бе променил, което идеше да подскаже, че нещо в разказа ми го е заинтригувало. Пак си спомних дума по дума какво съм казала — нищо необичайно. Баща и двама от синовете му се събират, когато семейството е сполетяно от трагедия. Начинът, по който Александър се беше срещнал със сина си, ми се виждаше странен, но имах чувството, че не това е привлякло вниманието на Рейнджъра.
На входната врата се появи баба, която влезе с тежка стъпка в антрето.
— Божичко, какъв ден — оплака се тя. — Останах без сили.
— Как мина кормуването?
— Общо взето, добре. Не прегазих никого. Не потроших колата. А твоят ден как мина?
— Горе-долу по същия начин.
— Отидохме с Луиз в търговския център уж да позяпаме витрините, а непрекъснато влизахме в магазините. Следобед пък ходихме да оглеждаме апартаменти. Два-три се ядват, но засега не мога да избера. Утре продължаваме с огледите. — Баба надзърна любопитно в тенджерата с картофите. — Браво на теб! Цял ден не съм подвила крак, прибирам се и що да видя: вечерята вече готова. Все едно съм мъж.
— Имаме за десерт бананов сладолед — съобщих й аз, — но се наложи да използвам алуминиевата опаковка за тавичка. Нямаше в какво да опека рулото.
Баба отвори хладилника и погледна сладоледа.
— Дали да не го изядем? Започнал е да се топи.
Нямах нищо против. Докато рулото се печеше, си хапнахме сладолед.
Когато бях малка, и през ум не ми е минавало, че баба е от хората, които ще седнат да си ядат за първо сладоледа. Навремето къщата й светеше от чистота, беше подредено като в аптека. Мебелите бяха от тъмно дърво, дамаската бе невзрачна. Там се ядеше, както се ядеше по всички къщи в Бърг — точно в дванайсет и в шест. Зеле, телешко задушено, печено пиле, от време на време шунка или пържоли. Дядо и дума не даваше да се издума да се яде нещо друго. Цял живот беше работил в стоманолеярна. Беше краен в мненията си, много вироглав и бе превърнал къщата си в дом на джуджета. Да ви призная, баба не ми достига и до брадичката, дядо не беше много по-висок от нея. Но според мен достойнството няма нищо общо с ръста.
Напоследък се питах каква ли е щяла да стане баба, ако не се е омъжила за дядо. Дали много по-рано е нямало да започне да си яде десерта преди първото?
Извадих кюфтетата от фурната и ги сложих едно до друго в чиния. Така приличаха на топките на някой трол.
— Виж ги какви са хубавички — възкликна баба. — Напомнят ми за дядо ти, мир на праха му.
След като приключихме с вечерята, изведох Боб на разходка. Уличното осветление вече беше включено, светеха и прозорците на къщите зад блока. Вървяхме мълком няколко пресечки — какъв кеф! Оказва се, че сред многото достойнства на кучето е и това, че то не говори много-много — можеш да си се разхождаш, да си мислиш мислите и да си съставяш списъци.