Моят списък се състоеше от: да заловя Морис Мънсън; да се притеснявам за Рейнджъра; да умувам за Морели. В чудо се бях видяла с тоя Морели — не знаех какво да правя. Сърцето ми май беше влюбено. Главата обаче не беше чак толкова сигурна. Не че имаше някакво значение — на Морели не му се женеше. Ето, годинките си минаваха и с какво разполагах аз: с едната неопределеност.
— Бива ли да съм толкова загубена! — споделих с Боб.
Той спря и ме погледна през рамо — един вид: защо изобщо го правиш на въпрос? Всъщност какво ли знаеше Боб! Още когато е бил малък, някой му е клъцнал топките. Сега от тях му бяха останали само нагънатата кожичка и далечните спомени. Боб си нямаше майка, която да му опява, че искала внуци. Боб не беше подложен на целия този натиск!
Когато се прибрах, баба спеше пред телевизора. Написах й бележка, че излизам за малко по работа, закачих й я на пуловера и заръчах на Боб да слуша и да не ми яде покъщнината. Рекс се беше заровил под купчинка стърготини и си проспиваше живота. Всичко в дома на Стефани Плъм вървеше по мед и масло.
Отидох право при градската къща на Ханибал. Беше осем часът, по нищо не личеше вътре да има някого, но тук всъщност винаги си беше така. Спрях през две пресечки, слязох от колата и отидох зад къщата. Прозорците не светеха. Покатерих се на дървото и надзърнах в двора на Ханибал. Непрогледен мрак. Слязох долу и тръгнах да се връщам по велосипедната пътека — Божичко, колко страшно беше тук! Черни дървеса и шубрак. Безлунно небе. Само тук-там през прозорците се процеждаше светлинна.
Никак не ми се искаше да срещна тук някого от лошите. Например Мънсън. Или Ханибал Рамос. Та дори и Рейнджъра… въпреки че той беше лош по много интригуващ начин.
Преместих колата в дъното на улицата, откъдето имах по-добра видимост. Пуснах седалката назад, заключих вратите и зачаках.
Не се налагаше да остарявам, за да ми писне. Колкото да минава времето, набрах номера на клетъчния телефон на Морели.
— Познай кой се обажда — рекох му.
— Да не би баба ти да си е отишла?
— Не. Аз работя, а тя е вкъщи заедно с Боб.
— С Боб ли?
— Кучето на Брайън Саймън. Гледам го, докато Саймън е в отпуска.
— Саймън не е в никаква отпуска. Днес го видях.
— Моля?
— Направо не мога да повярвам, че си се хванала на въдицата — рече Морели. — Още откакто го е взел това куче, Саймън се чуди на кого да го пробута.
— Защо не ме предупреди?
— От де да знам, че ще го даде на теб?
Присвих очи.
— Смееш ли се? Това, дето го чувам, смях ли е?
— Не. Честен кръст.
Въпреки това се смееше, негодникът му с негодник.
— Хич не ми е до смях — простенах аз. — Какво ще го правя това псе?
— Пък аз си мислех, че си мечтаеш да имаш куче.
— Да, така е… но не точно сега. И кучето вие. Не иска да стои само.
— Къде си? — попита Морели.
— Тайна.
— Божичко, нали не висиш пак пред къщата на Ханибал.
— Не. Не вися.
— Имам торта — рече той. — Не искаш ли да дойдеш и да си хапнем?
— Лъжеш. Нямаш никаква торта.
— Мога да купя.
— Не казвам, че дебна пред къщата на Ханибал, но ако дебнех, как мислиш, има ли смисъл да вися тук?
— Доколкото знам, Рейнджъра си има неколцина доверени души, които е разпратил да държат под око всички от клана Рамос. Засякох някого в къщата на Хомър в окръг Хънтърдън, знам, че и къщата в Дийл е под наблюдение. А теб Рейнджъра е пратил да висиш на Фенуд. Нямам представа какво очаква да видиш, но мен ако питаш, знае какво прави. Разполага с информация за престъплението, която ние нямаме.
— Не личи да има някого в къщата тук — уточних аз.
— Александър е пристигнал и предполагам, че Ханибал се е преместил в южното крило на къщата в Дийл. — Известно време Морели мълча. — Няма да се учудя, ако Рейнджъра те е пратил там, защото е безопасно. Така оставаш с чувството, че вършиш нещо, без да се набутваш между шамарите. Я стига си стояла там! Идвай насам!
— Много си убедителен, но няма да стане.
— Е, аз все пак да опитам.
Така разговорът ни приключи, аз се сниших и си продължих наблюдението. Морели май беше прав и Ханибал наистина живееше в къщата край морето. Имаше само един начин да разбера — като стоя тук и държа под око къщата. В дванайсет Ханибал още не се беше появил. Краката ми бяха премръзнали, беше ми втръснало да кисна в тая кола. Слязох и се протегнах. Последна проверка на задния двор и — беж да ме няма!