Тръгнах по велосипедната пътека, стиснала в ръка лютивия спрей. Беше тъмно като в рог. Никъде не светеше. Всички си бяха легнали. Стигнах при задната врата на Ханибал и погледнах към прозорците му. Студено тъмно стъкло. Тъкмо да си тръгна, и чух приглушен шум: някой пускаше водата на казанчето в тоалетната. Изобщо не се усъмних откъде идва звукът. От къщата на Ханибал. Побиха ме ледени тръпки. Някой сновеше в тъмното из къщата на Ханибал. Не смеех да се помръдна, дори да си поема дъх, всяка клетница от тялото ми се ослушваше. Но не се чу нищо повече, в къщата нямаше никакви признаци на живот. Не знаех какво означава това, ала бях примряла от страх. Хукнах по пътеката, притичах направо през моравата до колата и отпраших.
Когато влязох вкъщи, Рекс търчеше в колелото, а Боб доприпка при мен с блеснали очи — дишаше тежко в очакване да го помилвам по главицата и ако може, да му дам нещо за хапване. Казах едно здрасти на Рекс и му дадох стафидка. После дадох две и на Боб, при което той завъртя не само опашка, но и цялата си задница.
Оставих кутийката със стафидите на плота и отидох в банята, а когато се върнах, от стафидите нямаше и следа. Беше останало само изгризаното, олигавено крайче на кутията.
— Имаш нарушено храносмилане — скастрих Боб. — И понеже съм го изпитала на собствен гръб, с тъпчене няма да си решиш проблемите. Докато се усетиш, и кожата ще ти е отесняла.
Баба ми беше оставила в хола възглавница и одеяло. Изхлузих обувките, пъхнах се под одеялото и за нула време съм заспала.
Събудих се уморена, не можех да се ориентирам. Погледнах си часовника. Два часът. Взрях се в мрака.
— Рейнджъре?
— Какво е това куче?
— Кучегледачка съм му. Но както виждам, не става за пазач.
— Щеше да ми отвори и вратата, стига да знаеше къде е ключът.
— Е, не е особено сложно да отключиш, но как махна предпазната верига?
— Тайна на занаята.
— Но нали и аз съм в този занаят!
Рейнджъра ми връчи голям плик.
— Разгледай снимките и ми кажи кои хора разпознаваш.
Седнах, включих нощната лампа и отворих плика. Познах Александър Рамос и Ханибал. Имаше снимки и на Юлисис и Хомър Рамос, а също на двама първи братовчеди. Четиримата си приличаха много, всеки от тях можеше да е мъжът, когото бях видяла пред къщата в Дийл. С изключение, разбира се, на Хомър, нали той беше мъртъв. С него се беше снимала и някаква жена. Дребничка такава, руса и ухилена. Хомър я беше прегърнал и също се хилеше.
— Коя е тази тук? — попитах аз.
— Последното гадже на Хомър. Казва се Синтия Лоти. Работи в центъра на града. Секретарка е на един твой познат.
— Мили Боже! Сега вече се сетих. Секретарка е на бившия ми мъж.
— Точно така — потвърди Рейнджъра. — Светът е малък.
Разказах му как къщата в града е тънела в мрак и вътре не е имало никакви признаци на живот, после обаче някой е пуснал водата в тоалетната.
— Какво ли означава това? — попитах го аз.
— Означава, че в къщата има някой.
— Ханибал?
— Ханибал е в Дийл.
Рейнджъра щракна нощната лампа и се изправи. Беше облечен в черна тениска, черно яке и широки черни панталони, втъкнати в черни кубинки. Добре облечен градски командос. Бях готова да се обзаложа, че срещне ли го в задънена улица, всеки мъж ще напълни гащите. А всяка жена ще навлажнява пресъхнали устни и ще проверява дали всичките й копчета са закопчани. Както беше бръкнал в джобовете си, Рейнджъра ме погледна — в тъмното лицето му почти не се виждаше.
— Имаш ли желание да се отбиеш при бившата си половинка и да провериш що за птица е тая Синтия Лоти?
— Разбира се. Нещо друго?
Той се подсмихна и прошепна:
— Нищо. Все пак баба ти е в съседната стая.
Майко мила!
След като Рейнждъра си тръгна, сложих на място предпазната верига и си легнах на канапето, но сън не ме ловеше, мятах се като риба на сухо, все ми хрумваха някакви еротични мисли. Точно така. Бях си нимфоманка, при това безнадежден случай. Извърнах взор към небесата, но таванът ми пречеше.
— Всичко е от хормоните — рекох на който там ме слуша. — Нямам никаква вина. Хормоните ми са в повечко.
Станах и гаврътнах чаша портокалов сок. След портокаловия сок се върнах на канапето и продължих да се мятам, понеже баба хъркаше толкова силно, че се изпопритесних да не вземе да си глътне езика и да умре от задушаване.
— Сутрин за чудо и приказ! — отбеляза баба на път за кухнята. — Прияде ми се сладолед.
Погледнах си часовника. Шест и половина. Докретах криво-ляво от канапето до банята и вкисната, стоях дълго-дълго под душа. После се погледнах в огледалото над мивката. На брадичката ми беше излязла огромна пъпка. Ама че късмет! Да ми цъфне върху лицето точно когато ще ходя при бившия си мъж! Това вероятно беше Божието наказание за похотливите ми помисли от нощес.