Сетих се за пистолета в кутията от курабийки. Вдигнах ръка, стисната на юмрук, насочих палеца нагоре, а показалеца напред. Допрях показалеца до слепоочието си и казах: „Бум!“
Издокарах се досущ като Рейнджъра. Черна тениска, широки черни панталони, черни кубинки. И ей такава пъпка върху лицето. Изглеждах идиотски. Съблякох черната тениска и черните панталони, смъкнах и черните кубинки и си сложих бяла тениска отгоре с карирана бархетна риза и чифт дънки „Левис“ с дупчица горе под чатала, за която си втълпих, че не се вижда. Ей така трябва да се облича човек с пъпка.
Когато излязох от банята, баба четеше вестник.
— Откъде го докопа? — попитах я.
— Взех го за малко от симпатичния комшия отсреща. Но той още не знае.
Баба си беше схватлива.
— Урокът ми по кормуване е чак утре, затова днес ще ходим с Луиз да оглеждаме апартаменти. Проверявам и за работа, само да знаеш какви прекрасни възможности има. Търсят готвачи, чистачки, гримьорни и продавачки на коли.
— Какво щеше да избереш, ако ти предлагаха всичките възможни работи на света?
— Как каква? Кинозвезда.
— От теб ще стане страхотна кинозвезда.
— И още как! Ще искам само главни роли. Е, някои части са ми поувиснали, но краката ми още си ги бива.
Погледнах краката на баба — онова от тях, което се виждаше изпод роклята. Е, всичко е относително.
Боб беше застанал на пост при входната врата, затова му сложих каишката и двамата излязохме. Браво на мен, помислих си, първото, с което се заемам сутрин, е да се поразтъпча. Ами ако след половин месец, прекаран заедно с Боб, стана само кожа и кости и се наложи да си сменям целия гардероб? Освен всичко останало, свежият въздух се отразява добре на пъпките. Може дори да ми я излекува. И докато се прибера, от нея да няма и помен!
Двамата с Боб вървяхме в доста бързо темпо. Свърнахме зад ъгъла и излязохме на паркинга. Там Хабиб и Мичъл ме чакаха с десетгодишен додж, целият тапициран с жабешкозелена дамаска. Неоновата табела върху покрива беше с реклама на магазина за килими „Арт“. До доджа дори Сребристата фурия щеше да изглежда връх на изтънчеността.
— Майко мила! — ахнах аз. — Това пък сега какво е?
— За толкова кратко време не успяхме да намерим друго — заоправдава се Мичъл. — А и на твое място не бих отварял дума за автомобили, все пак това ти е болен въпрос. Не че се опитвам да сменя темата, но вече ставаме нетърпеливи. Не искам да те плаша, но ако в най-скоро време не ни доведеш приятелчето си, ще вземем да ти направим нещо наистина гадно.
— Заплашваш ли ме?
— Да, разбира се, че те заплашвам — потвърди Мичъл.
Хабиб стоеше зад волана, вратът му беше в гипс.
Кимна едва забележимо.
— Ние сме хора професионалисти — допълни Мичъл.
— Хич не се заблуждавай от любезното ни отношение.
— Точно така — обади се и Хабиб.
— Днес пак ли ще ме следите? — поинтересувах се аз.
— Такива са ни плановете — отвърна Мичъл. — Надяваме се да правиш нещо интересно. Хич не ми се обикаля из търговския център и щандовете за дамски обувки. Както вече ти обясних, шефът вече се изнервя.
— И за какво му е притрябвал Рейнджъра на тоя ваш шеф?
— Рейнджъра е взел нещо, което е негово, и той би искал да обсъдят въпроса. Предай му.
Опасявах се, че обсъждането на въпроса може да има фатален край.
— Ще му предам, стига да се чуем.
— Предай му, значи, да върне каквото е взел, и всичко ще е наред. Било каквото било. Шефът не е злопаметен.
— На всяка цена. Е, трябва да бързам. До скоро!
— Ще ти бъда признателен, ако ми донесеш аспирин — помоли Хабиб. — Мъча се като грешен дявол с тая гипсова яка.
— За теб не знам — казах на Боб, след като се качихме в асансьора, — но аз вече имам чувството, че халюцинирам.
Когато влязох в апартамента, баба четеше на Рекс комиксите във вестника. Боб се примъкна — и той да се включи в увеселението, а аз занесох телефона в хола и звъннах на Брайън Саймън.
Той вдигна след третото позвъняване.
— Ало!
— Много бързо се върна — подметнах аз.
— Кой се обажда?
— Стефани.
— Откъде взе номера? Няма го в указателя.
— Написан е върху каишката на кучето.
— А, да.
— Рекох си, че щом си се върнал, сигурно ще наминеш да си прибереш Боб.
— Днес съм малко зает…
— Не се притеснявай. Ще ти го доведа. Къде живееш?
Мълчание.
— Добре, де — каза накрая Саймън. — Не го искам тоя Боб.
— Но кучето си е твое!